Апатия. Страх. Примирение. Принципност: какво показват данните за гражданското участие в България

„Никога няма да се оправим“ е изречение, което всеки в България е чувал. Обикновено то идва след дребна несправедливост: „паркинг“ на плажа, за който някой иска пари без касова бележка, тоалетна с такса без квитанция, място на улицата, „пазено“ с туба вода. Плащаш, не спориш и продължаваш. Дали това е само впечатление, или може да се измери? Европейската статистика дава частичен отговор: българите участват в обществени дела по-малко от гражданите на всяка друга държава в ЕС.

Активното гражданско участие: последни в ЕС

Евростат мери т.нар. активно гражданско участие в европейското изследване на доходите и условията на живот (EU-SILC). Под него статистиката разбира хората, които са ходили на събрания, подписвали са петиции или по друг начин са участвали в дейност на политически групи, сдружения или партии.

През 2022 г. такова участие декларират 1,9% от българите на 16 и повече години. Средното за ЕС е 7,2%. Нито една друга държава от ЕС с данни за 2022 г. не е под 2% (за Германия няма данни за тази година): най-близо са Кипър (2,1%) и Италия (2,2%). През 2015 г., при първото такова измерване, делът в България е 3,7% при 12,1% за ЕС.

Дял от хората на 16 и повече години. Източник: Евростат, ilc_scp19.

И по трите показателя България е на последно място сред държавите от ЕС с данни. Румъния, която често е до нас в подобни класации, е малко по-високо: 3,1% активно участие, 3,9% доброволчество в организация и 4,2% неформална помощ. Най-масовата форма на участие, гласуването, също остава ниска: на изборите за Народно събрание на 19 април 2026 г. гласуват 3 360 330 души, или 51,11% по данните на ЦИК.

Не безразличие, а „друга причина“

Евростат пита и хората, които не участват, защо. Тук данните разбиват удобното обяснение, че на българите „просто не им пука“. През 2022 г. само 21,1% от неучастващите в България казват, че нямат интерес, при 52,6% средно за ЕС. Само 5,8% казват, че нямат време (ЕС: 12,8%). Цели 73,2% посочват „друга причина“ – два пъти повече от средното за ЕС (34,6%).

Статистиката не казва каква е тази друга причина. Тя може да е недоверие, че участието ще промени нещо, страх от последствия, липса на организации, в които да се включиш, или усещане, че „силните“ така или иначе ще надделеят. Числото обаче показва, че мнозинството от неучастващите не се определят като безразлични.

Доверието расте, но бавно

Има и по-обнадеждаващ показател. Евростат пита хората колко се доверяват на другите по скала от 0 до 10. През 2013 г. средната оценка в България е 4,2 при 5,8 за ЕС. През 2025 г. българската оценка е 5,4, а европейската остава 5,8. Разликата се свива, а България вече не е най-отзад: по-ниско доверие в другите през 2025 г. има например във Франция (4,0) и Кипър (3,5).

Принципност срещу примирение

Дребните ситуации от началото на текста имат решение, което не изисква героизъм: да поискаш касова бележка, да подадеш сигнал, да откажеш да платиш за „услуга“, която не съществува. Всяко такова действие струва малко, но сумата от отказите да го направим се вижда в статистиката. Как изглежда същият натиск при бизнеса, показва анкетата на БТПП от 2016 г., в която 46% от фирмите съобщават за натиск за подкуп.

Отворени въпроси

Данните на Евростат описват поведение, а не причини. Затова остава въпросът какво стои зад „другата причина“ на трите четвърти от неучастващите и дали институциите правят участието достатъчно лесно и безопасно. Примерите от последните години, като протестите за съдебна реформа през 2015 г. или гражданската анкета за паважа на бул. „Дондуков“, показват, че участие има. Въпросът е дали то води до последствия, които хората да видят.