Нобелистът за икономика: Слаба държава

Нобелистът за икономика: Слаба държава – беден народ

Бедността в Джакарта, Индонезия
©EPA/БГНЕС

Липсата на държавен капацитет – услугите и защитата, които жителите на богатите страни смятат за даденост, е една от главните причини за бедността по света. Тази теза застъпва тазгодишният Нобелов лауреат за икономика проф. Ангъс Дийтън в коментар за Project syndicate. Array

В Шотландия бях възпитан да гледам на полицаите като на съюзници и да ги моля за помощ, когато имам нужда. Представете си изненадата ми, когато като 19-годишен за първи път посетих САЩ. Бях посрещнат с куп ругатни от нюйоркско ченге, което регулираше трафика на „Таймс скуеър“, след като го бях помолил да ме упъти до най-близката пощенска станция. Заради последвалото ми объркване, пуснах спешните документи на работодателя ми в кошче, което на мен много ми приличаше на пощенска кутия.

Като цяло европейците са доста по-позитивно настроени към властите, отколкото американците, за които провалите и непопулярността на федералните, щатските и местни политици са нещо банално. И все пак различните власти на американците събират данъци и в замяна осигуряват услуги, без които те не биха могли да живеят лесно.

Американците, като много от гражданите на богатите страни, приемат за даденост правната и регулаторната система, обществените училища, здравеопазването и социалната сигурност на пенсионерите, пътищата, отбраната и дипломацията, и мощните инвестиции на държавата в наука, особено в медицина. Определено не всички от тези услуги са достатъчно добри или еднакво достъпни за всеки, но хората като цяло си плащат данъците. А ако в хода на нещата начинът, по който тези пари се харчат, обижда някого, започва жив публичен дебат. Редовните избори пък позволяват на хората да променят приоритетите си.

Всичко това е толкова очевидно, че едва ли е нужно да се споменава – поне за тези, които живеят в богатите страни с ефективни власти. Но по-голямата част от света не е сред тях.

В голяма част от Африка и Азия държавите нямат капацитета да повишават данъците или да предоставят услуги. Договорът между управляващите и управляваните – несъвършен в богатите страни – често изцяло липсва в бедните страни. Нюйоркското ченге беше нещо повече от нелюбезно (и заето в предоставянето на услуга). В голяма част от света полицията плячкосва хората, които трябва да пази, като ги изнудва за пари или ги преследва по заръка на влиятелните си покровители.

Дори в страна със средни доходи като Индия обществените училища и болници масово (безнаказано) отсъстват. Частните доктори дават на хората това, от което имат нужда – инжекции, преливане на течности и антибиотици – но държавата не ги регулира и много от практикуващите не са напълно квалифицирани.

Навсякъде в развиващия се свят децата умират, защото са родени на грешното място – не от рядкосрещани, нелечими болести, а от банални детски заболявания, които ние лекуваме от близо век. Без държава, способна да осигури редовни майчински и детски здравни услуги, тези деца ще продължават да умират.

Също така без управленски капацитет, регулации и неработещо правоприлагане, бизнесът работи трудно. Без нормално функциониращи граждански съдилища няма гаранция, че иновативните предприемачи могат да оберат плодовете на идеите си.

Липсата на държавен капацитет – услугите и защитата, които жителите на богатите страни смятат за даденост, е една от главните причини за бедността и лишенията по света. Без ефективни държави, работещи с активни и ангажирани граждани, шансът за растежа, нужен за справяне с бедността по света, е минимален.

За съжаление богатите страни по света в момента влошават ситуацията. Чуждестранната помощ – трансферите от богатите към бедните страни – е една от основните причини, особено що се отнася до здравеопазването, за това много хора да са живи днес. Без нея те щяха да са мъртви. Но тя също така подкопава развитието на местния държавен капацитет.

Това е най-видно в страни, особено тези в Африка, където правителствата получават директна помощ и потоците от нея са огромни в сравнение с фискалните разходи (често повече от половината от тях). Тези правителства нямат нужда от договор с гражданите си, от парламент и от данъчна система. Ако отговарят пред някого, то това са донорите. Но дори това на практика се проваля, защото донорите, под влияние на собствените си граждани (които искат да помогнат на бедните), изпитват нужда да изразходват парите толкова, колкото правителствата на бедните страни се нуждаят да ги получават, ако не и повече.

Ами ако пропуснем властите и започнем да отпускаме помощите директно на бедните? Определено незабавният ефект вероятно ще е по-добър, особено в страните, където малка част от правителствените помощи достигат до бедните. И ще е удивително малка сумата пари – близо 15 американски цента на ден от всеки пълнолетен в богатия свят – за да се вдигне прагът на нищетата до поне долар на ден.

И все пак това не е решение. Бедните имат нужда правителствата да ги водят към по-добър живот. Изваждането на властите от схемата може да подобри нещата за кратко, но ще остави неразрешен основния проблем. Бедните страни не могат завинаги да оставят здравните им услуги на външни хора. Помощта подкопава това, от което бедните хора се нуждаят най-много: ефективни власти, които работят с тях за настояще и бъдеще.

Това, което можем да сторим, е да призовем правителствата ни да спрат да вършат нещата, затрудняващи овладяването на бедността в тези страни. Намаляването на помощите е една от стъпките, но такива са и ограничаването на търговията с оръжие, подобряването на търговията и политиките на субсидии, осигуряването на техническа помощ без връзка с помощта, и развиването на по-добри лекарства за болестите, които не засягат богатите. Не можем да помогнем на бедните, като отслабваме още повече властите им.