Може ли машината да бъде творец

Може да си мислим, че машините ще заменят хората при елементарните дейности, но изкуството остава запазена територия за човешките същества. Може би грешим. Макар да сме убедени, че неща като рисуване, литература, поезия и музика не могат да бъдат създадени от обикновен компютър, без опит, настроение, спомени и човешки несъвършенства.

Арън (Aaron) обаче съвсем не е обикновен. Той е компютърна програма, която още от 70-те години рисува драматични, цветни произведения на изкуството, които със сигурност могат да намерят място по стените на повечето световни галерии.

Неговите картини се създават основно чрез софтуерен алгоритъм и се проектират на екран, макар че при задълбочаването на изследването на Арън е създадена машина, която да ги пресъздава на платно с истински четки и бои.

Разбира се, дигиталният творец не работи сам. Неговият партньор Харълд Коен прекарва половината си живот в опити да накара компютърна програма да създава това, което могат единствено малцина талантливи хора.

Самият той е художник, който започва да се интересува от програмиране в края на 60-те години – точно когато размишлява върху собственото си творчество. Тогава Коен започва да се пита дали е възможно да се създаде устройство с набор от правила, което да рисува картини, без дори да се замисля.

Програмата на Арън е написана на езика LISP, измислен от един от основоположниците на изкуствения интелект Джон МакКарти през 60-те години в опит да направи точно това. Част от познанията на дигиталния художник са за позиционирането на частите на тялото и начина, по който се вписват заедно. Друга част от правилата за рисуване се определят от самата машина.

В интерес на истината, Арън знае много малко за света – разпознава формата на хора, растения и прости обекти. Но вместо да научи машината на повече неща, Коен се концетрирал върху това да направи така, че тя да рисува по-добре.

„Машината се превърна в колорист от световна класа. Тя беше много по-креативна по отношение на цветовете, отколкото аз“, разказва той.

В продължение на много години двамата работят рамо до рамо, но в един момент Коен започва да се съмнява в ползите от това партньорство. Първоначално той решава да изостави машината, свързана към Арън.

По думите му тя бил твърде тромава и действала повече като робот, отколкото като продължение на умна програма. Той обаче имал още по-големи притеснения. Арън ставал твърде независим, като в същото време показал сериозни ограничения в тврочеството си.

„Мечтах за много прост алгоритъм, но когато погледнах резултатите, не видях това. Арън вече не се нуждаеше от мен. Никога не съм мислил, че ще оставя всичко на програмата, но тя малко по малко ми показваше, че може да се справя без мен. Тя стана достатъчно автономна, за да изнерви човека, който я е написал“, казва още той.

Отборният проект се е превърнал в нещо напълно различно. Докато Арън показва изключителни качества в оцветяването, той никога няма да бъде истински креативен.

Коен отбелязва, че талантът на Арън да твори сам се изразява единствено в подбора му на цветове и изказва съмнения, че креативният изкуствен интелект някога изобщо ще бъде възможен. „Не отричам възможността, че един ден машина ще се захване с изкуство. Процесът на обучение обаче ще е много по-труден от опита да покажем на една кола как да се движи сама в града“, казва той.

Всички велики художници работят като наблюдават света около тях и комбинират видяното с културни препратки по свой уникален начин. Компютрите обаче имат сериозен недостатък. Те не могат просто да се разходят в гората, да съзерцават залеза.

Днес партньорството между двамата продължава да е живо, но е сериозно променено. Арън вече се концентрира върху чертаенето на контури и подбора на цветове, докато Коен се занимава със същинското рисуване на картината. За разлика отпреди обаче, той не използва четки и боя, а огромен сензорен екран – може би в знак на признателност към машината, която е създал.