Хаштагове и цветни филтри

Това, че в САЩ вече двама мъже/две жени могат да сключат брак, не е повод за гордост, а за размисъл. Не се гордея, че все още в някои щати в същата тази държава се прилага смъртно наказание, защото, колкото и да ни се иска, признайте си го най-накрая, човешките права не са с избирателна пропускливост. Едно мнение на Джулиано Амат за правата НИ, правата ИМ и кое ни прави по-добри хора.

Пътуваме към Пловдив – аз и моят приятел, за закриването на One Design Week и в задръстванията преглеждам Facebook. В петък, 26 юни, на свечеряване светът (приятелите ми) се вълнуват от разрешените гей бракове на цялата територия на САЩ.

Партито в Държавната опера в града под тепетата е великолепно. Трансджендър изпълнителката Номи Руз просто показа как се прави купон с вкус и качествено озвучаване, което се превърна в чиста екзотика в столицата. Но залата така и не се напълни, а гостите останаха отвън да пушат и да се прехласват по законовите промени отвъд Океана.

След цялата истерия, пъстроцветни дъги в социалните мрежи (филтърът на Facebook – б.р.) и нашият Прайд, борещ се с вятърни мелници, керванът ще продължи да си върви. Какво обаче е в сила да ни промени като по-добри хора и изобщо горди ли сме, че сме хората, които светът познава днес?

Възторгът към САЩ е невероятен – и едновременно с това притеснителен. Не успяхме да се възмутим категорично и публично от безсмислените войни, които Щатите водеха. Филмът „Войната, която не виждаме“ ни каза, че 10% от жертвите на Първата световна война са цивилни, а въ Ирак те достигат дори до 90%. Но и този факт не успя да ни стресне.

Никой не видя по-далеч от носа си, че човешките права, за които така обичаме да говорим с вдигнат назидателно пръст, са за всички хора. Тази държава ли, която налага хегемонията си и която иска света в краката си, ще ни научи на човешки права?

Това, че в САЩ двама мъже вече могат да сключат брак, не е повод за гордост, а за размисъл. Не се гордея, че все още в някои щати в същата тази държава се прилага смъртно наказание, защото, колкото и да ни се иска, признайте си го най-накрая, човешките права не са с избирателна пропускливост.

Не се гордея, че съм хомосексуален, защото това не е цел, която да съм си поставил и да съм я изпълнил. Гордея се, че срещнах друг човек, който ме направи по-добър и по-щастлив, че намерих любов и подкрепа в неговото присъствие в живота ми. И въобще не ми пука, че е от моя пол. Колко хора обаче могат да се възгордеят от същото? Всъщност не ни е нужна гордост, достатъчно егоцентрични същества сме. Нужна ни е любов.

Не проумяхме колко неспособни сме да се обвържем, да загърбим егото си и да обгърнем с грижа и любов ближния. Не ни пречи, че Берлин се превърна в мястото в Европа с най-голям прираст на ХИВ/СПИН носители сред гей мъжете. Не се сетихме, че слободията и развратният начин на живот, прикрити зад утопията за свобода и небивало щастие, доведоха до това почистваща течност за изтриване графити по улиците да бъде използвана като най-мощния афродизиак, който да ти позволи да правиш секс многократно за една нощ.

Този проблем – или постижение, както искате го разбирайте, не е само сред хомосексуалните хора. Неспособността към обвързване е навсякъде, но нима не изглежда по-добре, скрита зад хаштаг или цветен филтър?
Едва ли на някого са му притрябвали розови очила вече.

Ние гледаме света през хаштагове и филтри за снимки. Срокът на годност на нашата съпричастност е с продължителност 3 дни, след това се разваля. Бързооборотният ни начин на живот доведе до същата бързооборотна съпричастност, за която важно е количеството.

Разбързахме се да доказваме колко сме добри, вместо да осмислим какво не ни е наред. Вчера бяхме „Шарли“, днес сме шарени от гордост, може ли утре само за един ден да бъдем поне хора?