Една българка под прикритие

Снимка: Мими Чакърова

В последното десетилетие фотографът и режисьор Мими Чакърова отразява световни проблеми като конфликтите, корупцията и търговията с плът. Пълнометражният й филм The Price of Sex („Цената на секса“) за трафика на хора и корупцията излиза през 2011 г.

Чакърова е носител на множество награди, включително тази за смелост в режисурата „Нестор Алмендрос“, престижната „Даниъл Пърл“ в категорията за „Изключителна международна разследваща журналистика“, за работата й в сферата на търговията с плът на Magnum Photos „Инге Морат“, „Уеби“ на People’s Voice и е номинирана за „Еми“ в категорията за „Новини и документалистика“. Освен това получава наградата за изключителна работа в документалната фотография на Dorothea Lange Fellowship.

Материалът й излиза първо в мартенския брой на списание Al Jazeera през 2014 г. Преводът е на Ureport.

Понякога се чудя дали бих могла да го сторя отново.

Това е необичайното на живота. Опитът идва на случайни, разпиляни порции. Едва години по-късно историята придобива форма.

Не възнамерявах да прекарам повече от година в отразяване на трафика на хора. В крайна сметка ми отне десетилетие. Не мислех да отразявам случващото се в повече от две държави. Как се озовах в девет?

Преди пътуванията майка ми питаше: „Отне ни толкова години да се измъкнем от бедността, защо продължаваш да се връщаш там?“. Стоях в кухнята й и единственият отговор, който ми идваше на ум беше: „Това ми е толкова дяволски познато“.

Мога да кажа същото за Балканите. Всеки път, когато самолетът кацнеше, си бях у дома. Можеше да е Турция, Гърция, Албания, България (родината ми), или Македония – не бях външен човек. Разбирах културата, грубостта, черният хумор на съвремието.

Но има нещо, което не можах да разбера. Какво ни се случи? Как започнахме да продаваме собствените си момичета? Как печелим от измамата и насилието?

Отначало бях фотожурналист. Виждах света през обектива. И идеята ми беше да се завърна към корените си и да открия момичета, които са оцелели и избягали от трафикантите и сводниците.

Знаех за срама и предразсъдъците в културата ни. Знаех, че след като момиче бъде принудено да проституира, то никога няма да може да се завърне в родното си място с очакването, съгражданите й да разберат през какво изпитание е минала. Тя ще бъде съдена, изхвърлена, отритната – дори от собственото си семейство.

Периодът на пречупване

Отне известно време да открия жени, които са оцелели. Ходих по приюти, срещах се с адвокати и социални работници. И когато най-накрая застанах срещу една млада дама и извадих фотоапарата си, видях неописуемия ужас в очите й.

Предположих, че се страхува да бъде снимана, защото ще бъде разпозната от похитителите й. Но това беше далеч от истината.

Камерата напомня на много от девойките за преживяното, когато са станали жертви на трафика на хора. Те често биват заснемани от сводниците по време на т.нар. период на пречупване – дни или седмици на мъчения и изнасилвания, целящи да сломят духа и съпротивата у жертвите. Някои дори са заснемани на видеоклипове, докато ги изнасилват групово.

Това е ефективен метод за контол. „Ако някога се опиташ да избягаш, имаме снимките като доказателство. Знаем къде живееш. Ще ги пратим на баща ти, на майка ти“, така ги заплашват.

Осъзнах, че камерата се стана мой враг.

Беше нужно време и изграждане на доверие. В някои случаи това отне месеци, в други години.

Вместо това извадих тетрадка и слушах историите им. Връщах се, когато можех. И с течение на времето започнах да придобивам представа за реалността на търговията с плът. Започнах да разбирам какво я предизвиква – трайната бедност, търсенето и корупцията.

Да показвам лицата на тези девойки вече не беше достатъчно свидетелство за куража и силата им.

Липсващото парче от пъзела беше това, което се случва с тези жени, след като бъдат продадени в страните, където ги експлоатират като роби за секс.

Реших да проследя маршрута им, стигайки до кварталите с червени фенери и бордеите на Истанбул, Атина, Дубай, Прага…

Баналността на злото

Беше опасно. Но изникна друг проблем. Като жена, нямаше как да се представям за клиент, както правеха много от колегите ми мъже разследващи журналисти.

Освен това нямах бюджет за тази работа, така че измислянето на по-сложна операция за влизане под прикритие в трафика на хора беше възможно. Трябваше да стана една от жените. Да разработя план, за да стигна до там. И трябваше да вмъкна скрити камери и да заснема видяното.

Баналността на злото помага то да бъде прикрито.

Представете си апартамент в нормален квартал в Истанбул с щанд за плодове наблизо. В него живее мъж, съпругата му и двете им деца. Те имат допълнителна стая, която винаги е заключена.

Мъже звънят на вратата през деня. Около обяд става много натоварено. Мъжът отключва вратата на стаята, застава навън, придружава мъжете от входната врата и всичко приключва, взима им парите и ги подканя да се върнат отново.

През цялото това време жената и децата му вършат ежедневните си задачи, домашни, миене на съдове и гледане на сапунен сериал.

В стаята има три момичета от Молдова, станали жертва на тъговията с плът. На пода са захвърлени мръсни одеала. Те спят върху тях. прозорецът е затворен и заключен. Момичетата са облечени в тениски и са по бельо. Не са се къпали от дни.

Влиза клиент, избира си момиче и я насилва. Плаща моментално.

Другите две са се сгушили в ъгъла и чакат всичко да свърши. Често с лице към стената, но вече не ридаят.

Една от тях търси остър предмет, с който да си пререже вените, но не открива нищо в стаята.

Тя ще трябва да открадне нещо от клиент. Надява се на нож, но се чуди как ще го извади от джоба му.

Веднъж дневно вратата се отваря, а мъжът – баща на децата и съпруг – хвърля няколко банана в стаят и бързо заключва стаята. Те не са по различни от мръсни животни, мисли си на ум.

Изяжда мечтите ти

След като пуснахме документалния филм, The Price of Sex, пътувах заедно с филма две години и говорих с хора по целия свят. Накрая преброих в колко градове и на колко събития съм говорила – 67.

Обичайните въпроси са: Как те промени работата ти?; Не мислиш ли, че мъжете са виновни, че това продължава?; Какво е решението? Мислиш ли, че е достатъчно да направиш филм за нещо толкова сложно?

Да, тази работа ме промени. Видях част от най-лошото, на което сме способни. Бях в присъствието на безкрайна тъга.

Това е бездънен кладенец, пълен с вода, по-черна от най-тъмната нощ.

От такова място не можеш да се върнеш без белези.

Щом попаднеш в този свят, той започва да те поглъща и изяжда мечтите ти. Кадрите са най-живи през нощта.

Но не, мъжете не са единствената причина търговията с плът да продължава по света. Жените са наоколо и гледат.

Жени продават жени. Жени мамят жени.

Всеки, който опростява прекалено как работи системата, прави лоша услуга на многото подвижни части от тази перфектно проектирана машина. Тя работи за печалба.

Няма нищо общо с човешкия живот. Всъщност, той дори не е от значение.

Човек трябва да прекара известно време около трафикантите и сводниците, за да разбере как възприемат жените, които продават.

Те са добитък, товар, стока за употреба и се препродават, колкото може повече пъти.

Ако тя се разбунтува, разболее, или й отнема твърде дълго да свърши, това което й е наредено, я пребиваш или убиваш, хвърляш я в морето, закопаваш я в задния двор, или я буташ от покрива на висока сграда. На нейно място получаваш друга.

Ако се пререже прекалено, я продаваш на друг бордей, където обичат белязани момичета.

Има пазар за всичко. Бременна? Още по-добре. В Дубай ще струва двойно. Има клиенти, търсещи бременни момичета.

Има такива, които търсят девойки, заключвани и принуждавани да проституират. Знам това, защото съм го виждала с очите си.

Едно от тях си разкопчава ризата и ми казва: „Снимай“. Тялото й е покрито с белези от загасени цигари.

„Използваха ме за пепелник“, казва тя.

Не мога да снимам. Казвам й да се закопчае. Стоим безмълвни.

Единствното ми оръжие е работата

Наградиха ме за смелост в Lincoln Center, Ню Йорк. Казах им, че е трябвало да ми дадат награда за гняв, вместо тази. Няма нищо смело в това, което направих.

Нека бъда честна. Не исках никога да летя. Бях вечно уплашена.

Винаги чаках последния момент, за да си приготвя нещата. Обмислях милиони причини, по които да отменя или отложа пътуване.

Не смелостта в крайна сметка ме тикаше към летището. А фактът, че бях обещала да се върна. Трябваше да спазя обещанието си или всеки, с който имах нещо общо през годините, щеше да си мисли, че не ми пука, или че съм се отказала от него.

Бях станала част от живота на твърде много хора.

Не можех да разочаровам всички момичета, които говориха с мен и в крайна сметка ми позволиха да ги снимам.

Единственото ми оръжие е работата. Единственият начин да потърся справедливост беше чрез отразяването и заснемането. Всичко, което знаех за трафика на хора, беше хвърлено във филма The Price of Sex.

Но достатъчен ли е един филм за промяна?

Поне е начало.

The Price of Sex беше използван като инструмент за антикорупционния отдел на полицията в Сърбия преди излизането му.

Няколко месеца по-късно Държавният департамент на САЩ пожела да го ползва като инструмент за обучение в посолствата на Вашингтон по света.

След това бях поканена от Службата на ООН по наркотиците и престъпността за обсъждане на антикорупционни практики.

А близо три години след излизането на документалния филм и показването му по фестивали, университети и по тв екраните по света, вече можех да го излъча в Турция.

CNN Turk ми взе интервю, а най-тиражирания ежедневник излезе с материал за филма и за жените, жертви на трафик в Истанбул.

Алтернативи

Хората не знаят.

Повечето журналсти смятаме, че всички имат нужната информация, за да вземат правилно решение. Това не е така.

Отличен пример са големият брой разпродадени прожекции, на които лично присъствах.

Не можех да повярвам, щом видях стотиците хора, чакащи на опашка, в петък или събота вечер, за да гледат документален филм за търговията с плът.

Чудех се защо не предпочитат да отидат на комедия. Филмът е дълъг 73 минути. Така че защо хората остават още два часа за въпроси и отговори? Защото искат отговори.

Работата ни е да свързваме отделните парчета и да прекарваме време в разследване на сложни и опасни проблеми. Също така и да предлагаме реалистични решения.

Знам, че много колеги ще възразят на последното изречение. Но да направя филма не беше достатъчно. Трябваше да съм сигурна, че предлагам знанието, събрано от хората, които споделиха толкова много с мен през годините.

Освен това имах поглед върху работата на трафикантите в много различни страни. Ако не обърнем внимание на корупцията в полицията и съдебната система в страните, които печелят от търговията с плът и не предложим алтернатива на хората, живеещи в някои от най-бедните страни по света, ще продължим да виждаме стабилно количество отчаяни девойки, които биват продавани в една от най-мрачните и брутални индустрии на нашето време.

Образованието и осведомеността не са достатъчни. Нужни са обединени трансгранични действия.

Дали бих го направила отново?

Понякоха се чудя дали бих. Бих ли рискувала живота си отново, знаейки това, което вече знам? Бих ли се престорила на проститутка? Бих ли влязла в бродеите отново с надеждата да намеря изход, без да показвам страх?

Бих го направила, ако знаех, че резултатът ще е толкова силен, колкото беше.

Милиони са гледали филма. Съзнанието им се е променило. Младите имат инструмент, който могат да ползват и от който могат да се учат за години напред.

Но има и откачена част. Дори само 20 души да бяха гледали филма, пак щях да го направя. Не бих подвела всички момичета, които ми се довериха с историите си, за да излезе нещо добро от тях. Не бих ги предала.