С графити и будизъм към демокрация в Мианмар

Снимка: PlaidZebra

Първите демократични избори в Мианмар от 20 години насам се проведоха през 2010 г. и хипотетично трябваше да сложат края на военната диктатура в страната, започнала през 1962 г. Но с правото на вето, въведено с конституцията на военната хунта от 2008 г., истинската демокрация се превърна в мираж, а страната остана някъде по средата между военно и гражданско управление, пише в материала си за Plaid Zebra Тайлър Файф.

Авторът описва как, докато разговаря по телефона с режисьора Джефри Дъркин, той се опитва да избегне охраната в многоетажен гараж в Сан Франциско. За него това далеч не е необичайна ситуация. С дълга кариера в уличното изкуство в златните години на Западния бряг, Дъркин е режисьор на филми, снимани на места, на които не би трябвало да бъде.

През 2011 г. той се оказва в граничен град в Мианмар – държава, известна с десетилетия на страдания и сегрегация. В Мае Сот и районът по границата с Тайланд въоръжени групировки се бият с правителствените сили. От май 2015 г. в Мианмар са разселени над 662 хиляди души.

Снимка: PlaidZebra

Генералите продължават да контролират три от най-важните политически постове, както и 25% от местата в парламента, докато гражданите се опитват да оцеляват и да изказват позиции, без да се окажат зад решетките.

Изводът е прост. Когато държавата не отделя средства за артисти, които не са част от пропагандата й, уличните изкуства започват да заместват ролята ѝ.

С няколко дигитални фотоапарата и спрейове Дъркин, Джеф Кац и Райън Роко започват да записват документалния си филм за уличните артисти и пънкари, които всеки ден рискуват да попаднат в затвора и да бъдат изтезавани от властите.

Снимка: PlaidZebra

„Мианмар се връща към корените на пънк-рока и графитите. Тези форми на изкуство са родени от бунта, от бедните и потиснати общности. Възникнаха преди 30-40 години, а сега тази държава
ги преоткрива, като народът й ги използва за политика – по истинското им предназначение, а не по комерсиалния начин в САЩ“, казва Дъркин.

Тук нещата са различни, а съобщенията по стените са във възможно най-суров вид. Не става дума за естетика, а за отправяне на послание. Ранните улични артисти от Ню Йорк също не са били брилянтни – те просто са пишели със спрей имената и прякорите си по влаковете на метрото. В Мианмар въпросът не е до цвят, компоция и представяне на герои по сюреалистичен начин. Всичко тук опира до извеждане на преден план на страданията на обществото.

В Мианмар, където средният годишен доход е под $300, уличното изкуство е не просто най-подходящата, а и най-достъпната форма на изразяване. Това е основната мисъл, стояща зад Brilliant Burma School of Art. Академията е създадена с идеята, че уличното изкуство и графитите са единственото движение в изкуството, което е създадено от младежи за младежи. Училището дава на учениците, много от които – засегнати от огромната индустрия за трафик на хероин в страната, възможността да допринесат за истински демократични реформи, като променят средата си на живот.

Снимка: PlaidZebra

Движението Generation Wave използва контрабандни дискове, за да призове за освобождаването на защитника на демократичните ценности Аун Сан Су Чи, поставена под домашен арест от военната диктатура.

Тя може да бъде описана като „Нелсън Мандела на Мианмар“. Дъщеря е на мианмарския политик, революционер и популярен герой на движението за национална независимост ген. Аун Сан, убит през 1947 г., когато тя е едва 2-годишна. Напуска Бирма през 1960 г. и прекарва голяма част от живота си във Великобритания. Учи в Оксфорд философия, политика и икономика. Там се запознава с бъдещия си съпруг, от когото има 2 сина.

През 1988 г. се завръща в Мианмар, за да се грижи за болната си майка. Оглавява опозицията срещу военния режим, за което е поставена за продължителни периоди под домашен арест. Периодът съвпада с мащабни улични протести срещу военните, в които се включва активно. Организира демонстрации и обикаля страната, призовавайки за „мирна смяна на режима“ и свободни избори. Протестите са смазани брутално. През 1990 г. печели решително изборите, но те са обявени за невалидни от военните, които отказват да предадат властта.

Аун Сан Су Чи получава Нобелова награда за мир за 1991 г. като „бележит пример за силата на безсилните“. През 1999 г. съпругът ѝ умира от рак. Военната хунта не му разрешава виза, като ѝ разрешава да пътува до Великобритания, за да се сбогуват, но тя отказва по съображение, че няма да я пуснат да се върне обратно в страната. Има внуци, които никога не е виждала.

През 2003 г. е вкарана в затвора, за да попречат на обиколката ѝ в страната. Военният режим пуска Аун Сан Су Чи от домашен арест на 13 ноември 2010 г.

Половината от членовете на организацията са държани като политически затворници заради призивите за нейното освобождаване.

През 2007 г. цената на основните хранителни стоки се увеличи с 30-40%, а дори преди това повечето деца страдаха от недохранване. Това, в съчетание с редицата записи, показващи охолния живот на военните кръгове и огромния бюджет за армията предизвикаха Революцията на шафрана – серия от протести, водени от хиляди будистки монаси и студенти в Янгон.

Макар протестите да спазваха принципа на ненасилствената съпротива, няколкостотин души бяха арестувани, а сериозен, но недоказан брой хора загубиха живота си под натиска на армията.

След насилственото разбиване на протестите голяма част от населението на страната осъзна, че армията е готова да държи властта си, дори с цената на кръвта на гражданите. Сега хората в Мианмар са готови да се борят за свободата си, независимо дали тази борба ще им донесе живот зад решетките.