Лактобацилус патриотикус

Ама наистина ли „Време разделно“ е любимият филм на българите? Помня, че е „Листопад“, поне по „боксофис“ – преди три години финалът на турския сериал за семейството на Али Ръза събра 62% от зрителите, около 2 милиона българи, пред екрана. Не зная „Време разделно“ да е събирал толкова едновременно, без оглед на етнос, пол, възраст и социално положение.

Пардон, „Време разделно“ е любимият български филм на българите. Това заключи снощи класацията на БНТ „Лачените обувки на българското кино“, посветена на 100-годишния юбилей на българската кинематография.

Без изричното национално уточнение обаче преди години „Голямото четене“, пак по БНТ, също излъчи българска книга като фаворит на българите – „Под игото“ на Вазов. А на второ място беше класирана „Време разделно“ на Антон Дончев. И трето и четвърто място бяха за български романи – „Тютюн“ и „Железният светилник“. И едва след тях бяха подредени Маркес, Булгаков, Дъглас Адамс, Стайнбек, „Швейк“, Достоевски, Селинджър, Толкин, Казандзакис…

Киното, както и литературата, ако са истински, не могат да са български, турски, анголски или шведски. Изкуството не е ендемит и опитът да си го опаковаме като странджанска зеленика или уникален лактобацил, за да помпаме спихнато от недоимък и комплекси национално самочувствие, е културна мастурбация. Която за мнозина от нас е начин на живот, макар и жалък.

Ако класацията за любим български филм е просто игрови тв формат с предварителни рамки и без претенции, то патриотичният фаворит в нея е много сериозно показателен – за хората пред екрана.
Филмът бе излъчен вечерта преди откриването на паметника на Цар Самуил в София. Който е до голяма степен продукт на все същата патриотична компенсация.

Какво като (статистически!) сме най-бедни, едни от най-корумпираните, относително неграмотни, че милиони българи гладуват с доходи под минималната заплата и мизеруват в духовно отношение, че дори не познават историята, за да различават исторически истина от историческа пропаганда (като „Време разделно“)? Нали историята винаги ни е под ръка като един лактобацил, с който да правим вино от вода.

Нима един мъдър (например български) владетел/ управляващ/ мениджър, би хвърлял ресурс в пирамиди за предците си, вместо да си стегне настоящето? Далеч по-полезно и патриотично ще е например да инвестираш в баскетболно игрище в краен квартал. То, с търпение и внимание, може да се изплати чрез децата, които ще намерят в него отдушник за енергията и агресията си, например.

Идолизирането на миналото (колкото и славно да е то) не е инвестиция в живота, а помпане напусто в национална гордост. Най-много да „умрем за нея“ като за македонска наденица. А това не е живот.