Ще стане ли Путин жертва на един от класическите гафове в историята?

Президентът на Русия Владимир Путин разговаря с министъра на отбраната Сергей Шойгу

Анализ на авторитетното издание Foreign Policy от Дейвид К. Гомперт и Ханс Бинендийк.

Като се започне от Наполеон и се стигне до Буш – съществуват немалко прецеденти за това защо е лоша идея Русия да нахлува в Източна Украйна.

След като Източна Украйна изпадна в състояние на хаос и привидна анархия, заплахата от нахлуване на Русия започна да става все по-осезаема. Президентът Владимир Путин искаше неутрална и федеративна Украйна, която да бъде уязвима в случай на принудителни действия от страна на Русия – и която един ден да бъде разделена. Но маскираните въоръжени проруски демонстранти, които окупират правителствени сгради в източните градове Донецк, Луганск и Харков, и десетките хиляди руски военни части през границата успяват да вдигнат мизата много по-високо.

Независимо от всички основателни опасения, че Путин възнамерява да изпрати руски военни части в Украйна, подобни действия биха били грандиозен гаф. Дори и в сегашната ситуация, анексирането на Крим от страна на Русия се оказва доста скъпо. Действайки на своя глава, Путин изложи нестабилната руска икономика на риск; навлече си международно презрение, подозрение и срам; събуди Европа от стратегическата ѝ кома; сбъдна предсказанията на НАТО и засили чуждестранната конкуренция за една от малкото стоки, които Русия може да произвежда и продава: природният газ. Ако Путин си е мислил, че със заграбването на Крим ще спечели уважението на останалата част от Източна Европа към Москва, то се случва тъкмо обратното, тъй като целият регион е обхванат от антируски/пронатовски настроения.

И все пак изглежда, че Путин не е схванал този урок. Или може би той си мисли, че вече е платил цената и че завземането на Източна Украйна си струва понасянето на още малко упреци. Но това би било огромна стратегическа грешка, която ще нанесе значително по-големи вреди на руския народ. По всичко личи, че Путин върви по стъпките на личностите, допуснали някои от най-позорните грешки в историята. А решенията, които той взема, са колкото познати, толкова и зловещи.

Лидерите, които правят големи стратегически грешки, често се отличават с огромно високомерие. Както Наполеон през 1812 г., така и Хитлер през 1941 г. печелят поредица от решаващи победи на бойното поле, които им дават чувството за непобедимост, нещо повече – дават им усещането, че това е съдбата им. Разбира се и двамата нахлуват в Русия и губят огромни войски. Високомерието на Путин обаче се базира не на поредица от военни победи, а на убеждението, че знае как да сплаши съседите на Русия. Той окупира две провинции на Грузия, започна кибервойна срещу Естония, заплаши Полша с ядрени ракети, манипулира зависимостта на клиентите от руския газ и се стремеше да провокира безредици сред руските малцинства в други държави.

Изглежда той смята, че завладяването на Крим е огромен успех, пренебрегвайки потенциалната вреда от него, което затвърждава убеждението му, че държи ситуацията под контрол и че може да напише сценарий, в който другите безропотно биха играли зададените им роли. Тази безпочвена увереност е класически когнитивен пропуск, който в голяма степен обуславя вероятността за допускане на големи грешки.

Лидерите, които вземат лоши стратегически решения, често са мотивирани от несправедливости, които според тях трябва да бъдат поправени, или от месиански визии за бъдещи ползи, които могат да се постигнат с военна мощ.

Хитлер цели да завземе голямо жизнено пространство на Изток, където германците да живеят и да обработват земи, което води до нахлуването в Съветския съюз. При влизането на Япония във Втората световна война премиерът Хидеки Тоджо вярва в божественото си право да владее по-голямата част от Азия. По същия начин през 1982 г., по време на Фолклендския конфликт, аржентинските генерали смятат, че могат да си върнат онова, което приемат за своя свещена територия. Затова и атакуват. През 1979 г. Съветският съюз надценява силите си, защитавайки с военна сила зараждащия се в Афганистан комунизъм. Всяка от тези погрешни визии води не само до поражение, но и може да бъде пагубна за виновната страна.

Путин има дълъг списък с оплаквания: разширяването на НАТО; намесата на Запада в Косово, Ирак и Либия; анулирането на Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана от страна на САЩ; и това, което той смята за западна намеса във вътрешната политика на Русия. Визията на Путин е да възкреси колкото се може повече от стария Съветски съюз, без да се стигне до война с НАТО. Тази комбинация от надменност и недоволство може да го тласне към поемането и на други рискове за бъдещето на Русия.

Лидерите, които допускат гафове, също така обикновено подценяват волята, способностите и възможностите на противниците си, както и оперативните трудности, пред които ще бъдат изправени техните сили. Ето защо те са уверени, че бързо ще постигнат успех. Списъкът е почти безкраен: Наполеон подценява руската тактика през 1812 г., очаквайки Русия да се впусне в ранна решаваща битка близо до границата си, вместо да го подмами към вътрешността на страната и да го разгроми напълно. Германският Генерален щаб напълно подценява волята и възможностите на Америка да се включи в Първата световна война през 1917 г., преди Великобритания да бъде принудена да се предаде поради изчерпване на провизиите си в следствие на атаките на германски подводници срещу неутрални кораби.

Хитлер смята, че загниващата съветска държава ще рухне с един обикновен „ритник по вратата“. През 1979 г. Китай напада Виетнам, очаквайки бърз успех и пренебрегвайки факта, че през предходните десетилетия виетнамците са оцелели и победили Франция и Съединените щати. Аржентинската хунта пренебрегва възможността британският министър-председател Маргарет Тачър да изпрати военни части, които да отвоюват Фолклендските острови. И, разбира се, през 2003 г. Съединените щати погрешно изчисляват продължителността и цената на окупацията на Ирак. Путин по сходен начин подценява реакцията на Запада (или на местните партизани) при нахлуването си в Украйна.

Огромни гафове възникват и тъй като лидерите виждат краткосрочните възможности, без да оценят дългосрочните последици от това да преследват тези възможности. Японските лидери вярват, че могат да установят хегемония в цяла Източна Азия, преди Съединените щати да се възстановят от унищожаването на флота в Пърл Харбър. Съветското политбюро е убедено, че може да стабилизира Афганистан, без да взима под внимание възможността военната интервенция да има обратен ефект. А Съединените щати се стремят към краткосрочна победа при нахлуването си в Ирак и не обръщат внимание на предупрежденията за продължителни, кървави и скъпо струващи бунтовнически действия. Путин може би вижда възможност в Украйна днес, но дали разбира трайните щети за Русия, които по-строгите санкции от страна на Запада биха могли да породят?

Понякога стратегически рискове се поемат, за да бъде затвърден личният авторитет във вътрешен план. Аржентинската хунта смята, че атаката на Фолклендските острови ще ги направи герои и ще им гарантира дълъг живот; а всъщност това ускорява свалянето им от власт. Популярността на Путин, независимо от успеха на олимпийските игри в Сочи, е на най-ниското си ниво, преди той да анексира Крим. Оттогава тя значително нараства. Всеки политик трябва да знае, че тенденцията не може да е трайна. Но дали сега той ще попадне в собствената си клопка в усилието да се задържи на вълната на руския национализъм? Ще даде ли Путин тласък на непосредствения си политически успех за сметка на вредите, които ще бъдат нанесени на неговата държава?

От нахлуването на Наполеон и Хитлер в Русия до съветската инвазия в Афганистан, от атаката на Китай срещу Виетнам до авантюрата на САЩ в Ирак, историята ни дава урок – не само за тактическия или стратегически провал, но и урок по предвидливост: да се мисли през призмата на онова, което би могло да се обърка. По същия начин Путин може да мисли, че Западът се страхува да се намеси или че редовните военни сили на Украйна не могат да се мерят с тези на Русия, но историята съвсем не свършва дотук. Украинците са умели във воденето на неконвенционална война, напомняща действията на афганистанците срещу съветските окупатори.

НАТО може да не изпрати военни части в защита на Украйна, така както не изпрати части в Унгария, Чехословакия или Полша по време на Студената война. Но едно нахлуване в Украйна ще увеличи разходите за отбрана от страна на Запада, разходи, които Русия със значително по-слабата си икономика съвсем не би могла да си позволи.

Има и още един опасен аналог. В практически всеки от разгледаните огромни гафове съветниците, командирите и институциите от обкръжението на личността, вземаща решенията, не са имали волята или умението да кажат истината в лицето на властимащия – било то поради възхищение (към Наполеон), от страх (при Хитлер), заради сплашване (от японските генерали), колективно мислене (Съветския съюз) или поради лоялност (Буш). Неизразяването на несъгласие, потискането на дебатите, пренебрегването на съмненията, демонстрациите на власт и проявите на нерешителност са най-честите елементи при допускане на стратегическите грешки. Путин и малкият му покорен антураж попадат в този модел на поведение.

Рецептата е видна за всички. Съществуват достатъчно аналози между големите исторически грешки и намеренията на Путин днес, за да събудят у нас опасения. Надяваме се Путин и неговото обкръжение да си вземат поука от грешките на другите и да се въздържат от нападение над Украйна. Ако направят това, то може да постави Русия в изолация и да изтощи народа. Путин може би си мисли, че може да промени историята, но миналото си има своите странни начини да дава уроци за бъдещето.