БСП изгуби робите

Ако БСП беше освободила „робите на труда“ от оковите им, на 1 май 2015 щеше да напълни София с истинска манифестация, а не да изкара пряко сили тези скромни няколко хиляди. Но БСП не си направи труда.

Макар да продължава с клишета от времето на Клара Цеткин и Маркс за „хората на наемния труд“ и „защитата им от капитала“. Като от речник на агитатора (пособия, раздавани на БКП-активистите за партийна просвета).

В Народното събрание преди 1989-а имаше и партийна номенклатура, и работници като прочутата тъкачка Найда Манчева – за да покажем пред света властта на народа. Но след 10 ноември народът остана отвън, а вътре продължи да си седи властта.

Така както Найда Манчева остана с панелката си в крайния софийски квартал „Надежда“, а другарите от трибуните – в центъра на София.

И ако в първите години на демокрацията в парламентарните редици на социалистите все още имаше някой, който да знае що е то труд и как се прави, вече няма. Поради все по-намаляващото влияние на левицата групите ставаха все по-малки и по-малки. И се свиха до теснопартийния кръг, излъчван от „Позитано“ 20. Т.е. до партийната номенклатура.

БСП ограничи „социалната си политика“ до говоренето за пенсиите и побутването им с някой и друг лев. Замяната на прогресивното подоходно облагане с плосък данък, загърбването на реалната защита на правата на трудещите се – от здрав контрол върху трудовите договори и изкарването на светло на доходи до качеството на работната среда, отряза на БСП – и левицата – пътя към електората, който има всяка нормална европейска левица.

Вместо реална политика, социалният министър в тройната коалиция Емилия Масларова беше съветвана да не ходи с твърде скъпите си чанти на пиарските „инспекции“ на строителни обекти, за да проверява има или няма хора без договори там.

Без договори се оказаха четиримата загинали под руините на хотела, собственост на видния бизнесмен-социалист Георги Гергов. Роби на труда се оказаха миньорите на Ковачки, принуждавани да гласуват за БСП. При нарушени условия на труд и за заплащане под минималната работна заплата са рискували живота си работниците от гръмналия завод „Миджур“. 240 часа се оказа, че е работила акушерката Емилия Ковачева, пребила новороденото, при разрешени по закон 160 часа.

По нито един от тези случаи левицата не излезе с официална позиция, декларация или смислено предложение как да не се повтаря. За последователна политика и дума не може да става.

Годините демагогия и лицемерие отказаха почти всички, които вярваха, че има смисъл в „лявото“ в България и си струва да гласуват за него. А наред с това ги и деморализира относно труда – тъй като забогатяха не трудолюбивите и работните. Затова и георгипървановата АБВ не успя да си създаде свой електорат, а просто отцепи дял от бесепарския.

Трудът й избяга на БСП. Това е причината средната възраст на избирателите й, дебело подчертана от социолога Асланов, да е 68 години. Както е тръгнало, бъдещето на БСП се очертава като семейна фирма – „Позитано“ 20, деца и съпруги/съпрузи.

А към момента единствените работещи май останаха в ръководството й. Въпросът е от кого са наети.