Мъртвите - бог да прости! Живите кой да свести?

Мъртвите – бог да прости! Живите кой да свести?

„По-страшен от СПИН, по-страшен от рака сега засега си остава простака“.

Ако ти люти, не чети. 55 години след написването им, „Лютите чушки“ на Радой Ралин още си ги бива. Димитър Димитров от Banitza.net ги извади.

„Глух, но послушен“ – „Сит търбух, за наука глух!“

Още като дете оставах леко разочарован, че Радой Ралин всъщност не е истинското му име. Разкошно ми звучеше този артистичен псевдоним, така прекрасно пасваше на чудатата и някак вълшебна визия на поета, че сметнах едва ли не за светотатство наименованието Димитър Стоянов. И все пак, бях крайно впечатлен от топлотата, уважението и обичта, с които хората около мен говореха за него и неговото творчество.

Много по-късно се запознах детайлно с историята му – тежкото детство; осиновяването от собствения му вуйчо; но най-вече непокорството му пред цензурата на режима и едни „Люти чушки“, засадени в плевясалата от сладкодумци българска творческа градина. Любопитно, наистина, колко тънка е границата между човешката трагедия и най-ефективното й противодействие – хуморът, превърнал се във втора природа на Ралин, в неговия изкусен похват да устои на репресиите, диктата и посредствеността в комунистическа България.

„Ако загина от хрема, чумата хич да я нема“

е кратко двустишие с проникновеното заглавие „Сатирик и отрицатели“, което остава емблематично за Радой и враговете на неговия хумор. Неподправената искреност, простотата и болезнената точност на сатиричните послания са колкото невинни, толкова и опасни заради близостта им с реалността, в която живеят читателите. В комплект с гениалните илюстрации на Борис Димовски, хуморът на Ралин се превръща в най-могъщото, изобличително оръжие на малкия сборник и неговите анонимни притежатели, за които ключови социалистически понятия придобиват съвсем Радой Ралин – Люти чушкиново значение:

„Равноправие“ – „Когото докопат, него ще дохлопат“;

„Икономически ефект“ – „Голямо чудо над малко блюдо…“;

„Кадрова политика“ – „Който дрънка, е за вънка“;

„Номенклатура“ – „Не го бива ни за слива“.

Малкото, черно съкровище е скрито удобно в джоба на якето ми, откъдето с гордост го изваждам на светло и с тих, почти заговорнически тон подшушвам на Рая как съм се сдобил с него. Потънало дълбоко в дланта ми, то бързо събира любопитните погледи на всички около мен и предизвиква очакваната реакция на удивление, граничещо със захлас. Е, в някой нощен клуб най-новият смартфон с 50-мегапикселова камера сигурно би се вписал идеално в това описание. В нашия #BookClub обаче днес ти сервираме близо 50-годишната реколта „Люти чушки“ на Радой Ралин. Първото по рода си джобно издание от „Български художник“ първоначално е пуснато в свободна употреба през 1968-ма година, но скоро след тъжния край на Пражката пролет, България отново се „вледенява“ в затегнатия обръч на цензурата.

„Люти чушки“. Издание 1968 г.

Намирам я сгушена на рафта между твърдите корици на в пъти по-огромните издания на „Задочни репортажи за България“ и нецензурираната версия на „Тютюн“. Изпомачканите, прашни и разлепени страници сякаш ми казват повече за съдбата на малката книжка, отколкото дълбокия бас на баща ми, боботещ равно отстрани: „Наследство ни е от дядо ти, мир на праха му. 15 години я държеше в скрина на тавана. Не беше безопасно да стои при другите книги, след като изгориха сестрите й в пещите на Полиграфическия комбинат. Още не беше започнала да ми расте брада, когато за първи път се промъкнах тайно горе, за да я разгледам. Тресеше ме яко любопитството – какво пък толкова може да има в тази книжка, че да я забранят?“

Отговорът намирам в пожълтяла изрезка от вестник, скрита прилежно между страниците от „Люти чушки“. Първоначално се заблуждавам, че дядо ми просто е използвал ненужната хартийка като книгоразделител, но бързо съобразявам да погледна гърба на листчето. „Подписът на Първия… или опашката на прасето!“ – отново се обажда баща ми и аз вече знам какво има предвид. Току под епиграмката „Глух, но послушен“ – „Сит търбух, за наука глух!“ хитро се усмихва прасе, в чиято опашка комунистическата цензура очевидно е припознала ръкописа на Тодор Живков.

По всичко изглежда, че самият Бай Тошо не е бил почитател на пиперливи коментари или чушки – за разлика от Алековия си литературен първообраз, прочут с любовта си към лютия зеленчук, стрит заедно със семките в чорба или супа. Възможно е и просто да се е засегнал от привидното оприличаване на здрав, героичен човек от народа като него с добре угоен, неук шопар. Обективността изисква да отбележим, че правешкият лидер всъщност е автор на няколко десетки академични трудове, за които лежалият в Белене поет Йосиф Петров съчинява следния стих:

Гелевица Пена – булка дяволита,

Гелето секретно, на ухо запита,

„Верно ли е, дека Тодор Живков дóма

е написал, казват, трийсет и три тома?“

„Ветър! – рече той на своята невеста –

я със чужди ръ́це че напишем двеста!“

Напук на преживените гонения, ужаси и болки – а може би и именно заради тях – родните сатирици не позволяват на уплахата да надделее над хумора. Живото пламъче на сатирата продължава да гори в обществената памет, да приземява, да осмива и да се шегува с тези, издигнати в изкуствен култ, базиран на страха, насилието и кръвта. Именно Радой Ралин и Борис Димовски, който е автор на илюстрациите в книгата, се осмеляват да погледнат с критичен сарказъм на действителността в тоталитарна България:

„Както ще да се докладва“ – „Дето брадва заповядва, там народът се не радва“.

Така или иначе, скоро след като на пазара излиза първата партида „Люти чушки“ за 34 стотинки парчето, Ралин и Димовски са сполетяни от логичната участ на „идеологически и народни предатели“, чийто глас трябва да замлъкне, а четката – да изсъхне. Публикуването на творбата коства позицията на Радой като редактор в издателство „Български писател“, докато Димовски е лишен от препитанието си като илюстратор във вестник „Стършел“.

Разбира се, по онова време е било немислимо някой да се застъпи за тях, подемайки кампания „Аз съм Радой“ или „Аз съм Борис“, но обществената солидарност с творците все пак намира своя израз. Градската легенда гласи, че огнищата на цензурата така и не успяват да изкоренят упорития сорт „Люти чушки“ изцяло, а апокрифните издания на книжката пускат семена в много български домове и дворове. Неслучайно „Ненаписаната българска харта“ от Георги Марков, която #BookClub разлисти миналите седмици, определя Радой Ралин като

„единственият човек у нас, когото цял народ разбира“.

Въпреки цензурата, клеймото и последвалото дългогодишно подслушване на Радой Ралин, родният творчески чушкопек все така невъзмутимо отказва да подслади вкуса на производството си и десетилетия наред комунистическият ни елит не успява да заличи лютото му наследство. Несломимият личностен дух във времена на отчаяние, безпомощност и сивота е немислим без непреходната, овластяваща роля на сатирата в творбите на Ралин, без огромното значение на хумора за човешкия живот изобщо. Дали с кратките „народни епиграмки в рамки“, дали с остроумните си творчески двустишия, или пък с емблематичната си сентенция

„След като смъртта прави всички равни, равенството смърт ли е?“,

и днес Радой продължава да звучи тъй актуален и близък, така че „Люти чушки“ все ще се ядат – не само в #BookClub!