Тя караше Кисинджър да трепери

Снимка: Oriana-Fallaci.com

„Как можете да плувате, облечени с чадор?“, попита тя аятолах Хомейни, преди да свали забрадката си и да я хвърли в краката му. Тя получава възможността да направи ексклузивно интервю с духовния лидер, но не трепва, когато разгневеният старец се изправя и си тръгва. Жената отказва да се огъне пред когото и да било, дори и пред върховния водач на Иран.

През 1979 г. италианката Ориана Фалачи става толкова почитан журналист не заради своята красота, дълга тъмна коса и нежни черти, а заради смелостта си. Фалачи успява да интервюира най-влиятелните хора на света, или както тя обича да ги нарича „копелетата, които решават живота ни“ – Хенри Кисинджър, Ясер Арафат, аятолах Рухола Хомейни, Мао Дзедун, Дън Сяопин, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, Далай лама, Голда Меир и още много други.

Редакторите на водещи световни медии от Corriere della Sera до New York Times искат историите й, антагонистичните й интервюта и нейните полемични есета за исляма, които й печелят както фенове, така и противници.

Фалачи се противопоставя на неутралитета на пресата и вярва, че няма такова нещо като обективност. „Думата е лицемерие, което е установено от лъжата, че истината остава по средата“, казва тя веднъж.

Със сигурност не е поредната тухла в стената, а по-скоро слон в стъкларски магазин. Но журналистът и носител на награда „Еми“ Жизел Фернандес смята, че Фалачи олицетворява точно това, което липсва на съвременните медии – куражът да кажеш истината на хората с власт. Да не се превръщаш от кучета-страж в част от отбора на властта.

Конфронтационният стил на Фалачи кара повечето съвременни интервюта с политици да изглеждат като разходка със сладолед в парка, а агресивните модерни телевизионни коментатори – плахи и дори глуповати.

Родена във Флоренция през 1929 г. Фалачи расте след италиански бойци. Нейният баща е бил активист срещу фашисткия режим на Мусолини по време на Втората световна война, а тя се включва в съпротивата едва на 14 години.

Първоначално обмисля да стане лекар, но бързо заменя скалпела с писалката. Писането се превръща в страстта на нейния живот, особено след като любимият й Алекос Панагулис, герой от гръцката съпротива, загива в автомобилна катастрофа на 34 години. Малко след като е станал депутат в освободената от хунтата Гърция.

Панагулис е известно име в Гърция – това е човекът, който се опита да убие водача на гръцката хунта Георгиос Пападопулос. След неуспешния атентат е заловен и осъден на смърт. Фалачи се запознава с него по работа – интервюира го и … се влюбва в него. След смъртта му, настъпила при известни съмнителни обстоятелства, написва тяхната история, преведена и на български – романа „Един мъж“, издаден през 1979 г.

Фалачи така и не се жени и няма деца (преживява аборт по време на брака си с Панагулис), като вместо това се отдава на журналистика и тютюнопушене, преди да почине от рак на 77 години през 2006 година.

Снимка: Oriana-Fallaci.com

Като военен кореспондент, тя отразява големите конфликти на времето си от Латинска Америка до Ливан, от Виетнам до Кувейт. Да бъдеш жена в толкова изпълнена с тестостерон среда със сигурност не е лесно, но Фалачи приема това като поредна възможност за борба.

„Не е грях, че съм родена в деня, когато Ева е откъснала ябълката – това, което е родено в онзи ден, е прекрасната добродетел, наречена неподчинение“, пише тя.

Нейна запазена марка са интервютата в които тя притиска до ъгъла известни интелектуалци и лидери.

В своите мемоари Хенри Кисинджър разказва за интервюто си с Фалачи, като го нарича „най-ужасяващият разговор, който някога съм имал с представител на пресата“ и признава, че е знаел малко за нейния опит в „изкормването на други жертви“. Последното от тази серия интервюта на журналистката е с Ариел Шарон през 1982 г., в което тя го обвинява в съзнателно бомбардиране на цивилни.

След атентатите на 11 септември Фалачи обръща внимание на новия световен враг – исляма. Тя започва да пише все повече политически некоректни есета срещу мюсюлманите, при това не само ислямските екстремисти. „Европа вече не е Европа, а Еврабия, колония на исляма“, казва тя пред The Wall Street Journal през 2005 г.

Фалачи, която от години живееше в САЩ, е един от очевидците на трагедията с атентатите на 9/11 в Ню Йорк. Тя е толкова потресена, че написва гневната, свръхемоционална, спорна и твърде лична книга „Ярост и гордост“ (The Rage and the Pride), издадена в многомилионни тиражи от двете страни на Атлантика и предизвикала бурни реакции, типично за Фалачи – диаметрално противоположни.

В друга своя книга „Силата на разума“ тя обвинява Запада, че е позволил на своя идеологически враг да проникне в него и да го разяжда отвътре. Книгата се превръща в бестселър и печели на Фалачи няколко смъртни заплахи и съдебни дела за обида на исляма във Франция и в родината й.

„Не мога да си обясня как доказан журналист с толкова широка лична и социална култура може да базира доводите си на толкова тесногръди възгледи“, казва италианската журналистка от египетски произход Ранда Гази. И все пак тя продължава, че този поляризиран поглед е нещо нормално за медиите в наши дни.

Примерите включват телевизионни дебати за това дали ислямът насърчава насилието, атеистичният автор Сам Харис, който нарича исляма „извор на всички лоши идеи“ и водещият на Fox News Бил О’Райли, който поставя въпроса дали религията, практикувана от 1.6 млрд. души по света, не е „разрушителна сила“.

Девет години след смъртта на Фалачи подобни интелектуално-екстремистки теми продължават да будят противоречия. От брилянтен политически журналист до ислямофоб, Ориана Фалачи ще бъде помнена дълго и ще продължи да е обвинявана в много неща – но никога, че е преклонила глава пред силните на деня.

В началото на книгата й „Ярост и гордост“ стои посвещението: „На моите родители Едуардо и Тоска Фалачи, които ме научиха да говоря истината, и на дядо ми Бруно Фалами, който ме научи как да пиша за нея“. Щастлив е този, който се е посветил на това.