Демокрация vs. Психология. Или защо все избираме идиоти

Инсталация на Давид Черни пред Пражкия замък, където е резиденцията на президента на Чехия

Защото повечето хора избират уверения, който не говори сложно, който е достъпен, не уронва чувството им на превъзходство и не казва неща, които не искат да чуват, пише Дийн Бърнет в британския в. Guardian.

Политици. Репутацията им е много лоша. Ако трябва да сме честни, това често е по тяхна вина, но ще е глупаво да твърдим, че всички са еднакви. Ако бяха, цялата тази система би рухнала, преди да изречете „мога ли да го твърдя отговорно?“. При все това, всеки ги презира, така че винаги допускайте най-лошото.

Политикът въвежда лоша политика? Значи е ужасен човек. Мени си мнението и се обръща на 180 градуса? Слаб е и не е пригоден да ръководи. Политици обещават подобрения (намаляване на данъците, увеличаване на публичните харчове)? Очевидно лъжат.

Политици обещават да направят нещо непопулярно (да вдигнат данъците, да орежат разходите)? Ще се случи, гаранция. Това е ситуация, в която винаги губят, за какво тогава да им пука? Много политици са в политиката очевидно заради самите себе си, но сигурно има и мнозина, които действително искат да дадат най-доброто от себе си и да изтърпят негативните мнения за себе си.

Така че, за протокола, не всички политици са идиоти (макар че дефинициите за „идиот“ могат да варират). Но много от тях са. Щатите изглежда са особено засегнати от такива: Сара Пейлин, Тед Круз – и тези хора са кандидати за президентски пост. А архетипният Джордж У. Буш БЕШЕ президент. За цели 8 ГОДИНИ. Човекът, чиито идиотски размишления издържаха цели бизнеси, имаше ядрен арсенал под своя команда.

Не, че Великобритания може да се чувства самодоволна от количенството демонстративна идиотия в нашата система. Майкъл Гав, Крис Грейлинг, Грант Шапс, Джеръми Хънт, Дейвид Трединик, една нелепа Лейбъристка партия, възходът на UKIP (националистическата партия на Найджъл Фараж – бел.ред.) и обичания залюхан кмет Борис Джонсън.

Много хора бързо биха отбелязали, че Борис Джонсън всъщност е много интелигентен/опасен, че само се преструва на палячо. И тъкмо това подчертава идеята: интелигентният човек трябва да се преструва на глупав, за да постигне политически успех.

Какво става тук? Логично, бихте желали интелигентен човек, който разбира най-добър подход и методите за управление на една страна по най-добрия възможен начин. Но не, хората изглежда са привлечени от демонстрации на съмнителни интелектуални способности. Намесени са също и множество идеологически, културни, социални, исторически, финансови и други фактори, защото политиката инкорпорира всички тези неща, но има и някои психологически процеси, които може би допринасят за този феномен.

Самоувереността вдъхновява увереност

Уверените хора са по-убедителни. Това е установено в множество изследвания. Повечето от проучванията се фокусират върху съдебната обстановка и посочват, че уверенията свидетел е по-убедителен за съдебните заседатели от нервния и колеблив свидетел (което очевидно навежда на притеснителни заключения за правосъдието), но същото може да се види навсякъде другаде. Това е феномен, който продавачите на коли втора употреба и брокерите на недвижимости експлоатират от десетилетия. А политиците са съвсем наясно с това – заради това е и цялата медийна подготовка и пиар мениджмънт. Политик, който не се възприема като самоуверен и сигурен в себе си, бива (метафорично) унищожен. Така че увереността е важно нещо в политиката.

И все пак, ефектът на Дънинг-Крюгер разкрива, че по-ниско интелигентните хора обикновено са невероятно уверени. По-интелигентните, напротив, въобще не са. Самооценката е полезно метакогнитивно умение, но такова, което изисква интелигентност. Ако нямаш много от нея, не можеш да се смяташ за сбъркан или невежа, защото технически нямаш способността за това.

Така че ако искате един наистина самоуверен човек да представлява вашата политическа партия, интелигентният човек би бил лош избор в много отношения. Това обаче може да има обратен ефект: изследвания показват, че когато един уверен човек бъде изобличен в грешка/лъжа, тогава той бива смятан за много по-неблагонадежден и несигурен отколкото неуверения човек.

Това може да обясни негативния образ на политиката, която е най-вече стечение на уверени личности, даващи големи обещания и жестоко провалящи се в изпълнението им. Тези неща наистина отблъскват хората.

Политиката е сложна

Да управляваш ефективно страна с десетки милиони хора, всеки от които има различни искания и нужди, е невероятно комплицирана задача. Има толкова много променливи, които трябва да се вземат предвид. За беда, не е възможно да сбиеш всичко това в една подходяща реплика за пред съвременните медии, така че личностите излизат по-често отпред. И по-ниско интелигентните личности са по-уверени, следователно са по-убедителни, и т.н.

Хората по принцип често се смущават от интелектуални и сложни теми и дискусии. Те може да нямат никакъв опит в дадена тема или да се страхуват да се заемат с нея, тъй като за да имат успех, би изисквало много време и усилия. Но политиката, и в частност демокрацията, изисква хората да участват.

Изследванията на личността твърдят, че много хора демонстрират целеустременост, „предразположение към развиване или демонстрация на умения в т.нар. ситуации на постижение“. Чувството, че активно влияеш върху нещо (да речем, върху избори), е силен мотиватор, но ако някой добре осведомен тип вземе да бълва големи приказки за лихвени нива или управлението на дефицита на доверие в здравеопазването, това ще отблъсне онези, които не следят или не схващат тези неща. А ако един уверен човек каже, че съществува просто решение или обещае да накара голямото сложно нещо да изчезне, ще изглеждат далеч по-привлекателни.

Това се демонстрира също от Закона на Паркинсон за тривиалността, съобразно който хората ще отделят много повече време и усилия, фокусирайки се върху нещо тривиално, което те разбират, отколкото върху нещо сложно, което не разбират. Първият предлга много повече размах за принос и влияние. А хората обичат тривиалните неща, ерго един по-ниско интелигентен човек, който сбива големи теми в кратки (но неточни) откъслеци, е потенциален победител на избори.

Хората обичат да се свързват

Едно от често цитираните качества на Джордж У. Буш беше, че хората чустваха, че могат да „пият една бира с него“. Ерго, могат да се свържат с него. За разлика от това, елитаризмът е негативно качество. Идеята, че тези, които управляват страната, са извън нормите на обществото, тревожи мнозина, оттам и постоянните усилия на политиците да „се напаснат“.

Повечето хора са податливи на многобройни подсъзнателни предубеждения, предразсъдъци, стереотипизиране и предпочитат техните „групи“. Никое от тези схващания не е особено логично и те никога не са подкрепени от някакви доказателства и действителност, а хората наистина не обичат да им се говорят неща, които не искат да чуят.

Освен това хората са ревностни към социалния статус: ние имаме нужда да чувстваме, че превъзхождаме останалите, за да поддържаме усещане за лична стойност. И в резултат някой по-умен, който говори сложни неща, съдържащи неудобни (но правдиви) факти, няма да се хареса на никого. Но някой демонстративно по-ниско интелигентен не е предизвикателство към нечие за възприятие за социален статус. И колкото по-прости неща говори – поддържащи свойствените предразсъдъци и отричащи неудобните факти, толкова по-добре.

Злочеста ситуация, но изглежда това е начинът, по който работят умовете на хората. Разбира се, има още много неща, които не са споменати тук, но да ги включим, би усложнило твърде цялото нещо, а така няма начин да накараш хората да харесат нещо, както вече би трябвало да е ясно.

Дийн Бърнет смята, че демокрацията би била идеална, ако не беше за всички хора.