Да паднат паметниците

Снимка: БГНЕС

Депутати от Реформаторския блок обявиха, че ще инициират местен референдум в София за бъдещето на паметниците от времето на комунизма в столицата. Веднага се сещаме за два – „петоъгълникът“ пред НДК и Паметникът на Съветската армия (ПСА).

През октомври м.г. проучване на „Алфа Рисърч“ регистрира, че 17% от жителите на столицата искат пълното премахване на ПСА, докато 16 на сто са за неговото преименуване. Доста по-категорично изразена е волята за демонтиране на паметника „1300 години България“ – за това настояват 72% от столичани.

Инициативата на Реформаторите е част от дългосрочната им политика за обществен дебат по темата за наследството на комунистически режим у нас. В контекста на предстоящите наесен местни избори обаче темата придобива и по-сериозен политически оттенък.

Още по темата

Резултатите от парламентарните избори миналата есен показват, че 33.3% от всички гласове за Реформаторския блок осигуряват именно трите многомандатни изборни района в София. Един референдум за паметниците със сигурност би активизирал съществуващите – и потенциални, избиратели на РБ. Дали ще се реализира? Все пак по закон общинският съвет има право да откаже – „мотивирано“ – провеждането на допитване.

А правото на инициатива за произвеждането на местен референдум имат поне 1/5 от общинските съветници (но не по-малко от трима), кметът, инициативен комитет с подписите на не по-малко от 1/20 от гражданите с избирателни права, които имат постоянен адрес на територията на съответното населено място към момента на вписване на предложението в регистъра. В случай че се организира подписка с 1/10 и по-голяма
подкрепа, местният референдум се превръща в задължителен.

Малко неща биха зарадвали десните гласоподаватели повече от демонтирането на монумент, почитащ армията на СССР. Все пак комунистическият режим беше официално обявен за престъпен от българския парламент.

Дали обаче референдумът на местно ниво е най-адекватното решение – или би довел единствено до ожесточаване на и без това съществуващото обществено напрежение между -фили и -фоби. Това ще „налее“ бюлетини по други места в България – за „Атака“, за БСП, защо не и за АБВ и всички, които се правят на русофили.

Провеждането на местно допитване е решение от компетенциите на Столичния общински съвет. Именно общината е собственик на двата монумента, нейни ще са разходите при демонтирането им. Преди време СОС вече реши да премахне монумента пред НДК, решението е стопирано от пет жалби в съда. Не е съгласен и авторът Валентин Старчев. В парламента днес и министърът на културата Вежди Рашидов потрети, че като скулптор настоява този паметник да остане на мястото си и да бъде възстановен в предишния си вид. И ако има промени, те да са по преценка на автора.

Най-добре ще е, ако успоредно с предложението за референдума Реформаторите обявят и какво да се прави с освободеното градско пространство при евентуално демонтиране? Древните римляни строели пътищата си по линията на пътеки, вече утъпкани от хората. А мястото около Паметника на Съветската армия естествено се е оформило като скейт парк и велосипедни подвизи…

Рашидов би отбой относно премахването на ПСА, като заяви, че културната политика на ГЕРБ е да не допусне прояви на вандализъм. „Ако този паметник се махне, аз съм направил този музей, аз ще ги прибера тези паметници. Решението обаче трябва да го вземе друг. Трябва да се разграничим много сериозно от вандализма. Никъде по света не може да си рисуваш където и каквото поискаш“, каза министърът, визирайки оцветяването на фигурите на монумента преди време.

От началото на демократичния преход в България има два успешно проведени местни референдума. Единият беше свързан със строежа на кариера за добив на строителни материали в Негушево, а другият – със създаване на хранилище за ядрени отпадъци край Нови Хан. И в двата случая допитванията постигнаха целта си и спряха проектите.

И при двете ситуации говорим за малки населени места и казуси, които засягат пряко здравето и сигурността на общностите. В случая с паметниците от тоталитарния режим в София ефектът върху живота на столичани далеч не е толкова осезаем. Те са винтове в една стара пропагандна машина.

Съществен въпрос е дали демонтирането на тези символи е най-разумният метод. Харесва ни или не, комунистическият период от българската история е част от политическото и от културното наследство. За съжаление, непрочетен в учебниците и неосмислен от историците – без предубеждения и политическо доктринерство.

В началото на годината министърът на образованието Тодор Танев заяви, че всеки политически режим трябва да обучава гражданите си в своите ценности. На днешния парламентарен контрол министърът на културата Вежди Рашидов каза: „Искаме, не искаме, един период с гумичка не можем да го изтрием“. Умните народи, като например германците, използват историята, все едно негативна или не, за да се поучат.

А от комунистическата история на България можем да научим много – например как да не градим държава с пропаганда.