Конформизмът ли е лекарството срещу тормоза в училище

Ако не сме били жертва на тормоз в училище, със сигурност можем да се сетим за деца, които са били. Но някои от съветите на МВР как да се справим са, меко казано, притеснителни. Една статия на Светла Енчева* в сайта Marginalia.bg, препечатана с разрешението на автора.

Да те хвърлят в улична кофа за боклук, защото си дребен. Да те набутват в момичешката тоалетна, защото си гей. Да ти се подиграват, защото си с увреждане. Да те остракират, защото си плах и необщителен. Или защото си с нещо различен от останалите.

Ако не сме били жертва на тормоз в училище, със сигурност можем да се сетим за деца, които са били. А в ерата на интернет формите на тормоз стават много по-опасни. Дете, което е тормозено онлайн, не може да се спаси дори ако смени училището си, защото компрометиращите данни за него ще могат да бъдат открити и от новите му съученици.

Затова е хубаво, че „Денят на розовата фланелка“, който е ден на неприемането на тормоза в училище, вече се отбелязва и в България – всяка последна сряда от февруари. И ако тази година в него са се включили само 5% от българските училища, надявам се те да станат повече. Добра е инициативата на МВР да разработи, в сътрудничество с психолози, наръчник за родители със съвети как да разпознаят и какво да правят, ако детето им стане жертва на тормоз. Похвалите обаче спират дотук. Защото някои от съветите, публикувани в наръчника, са, меко казано, притеснителни. Всъщност направо са вредни. И то много.

Цитирам:

„Стимулирайте го да развива умения да общува и да разбира другите хора – това ще му помогне да спечели симпатиите на съучениците си“.

Безспорно, хубаво е едно дете да може да общува и да е способно на емпатия, тоест да разбира другите хора. Но дали целта на емпатията е да се харесаш, да спечелиш симпатиите на съучениците си? Или емпатията е важна, за да цениш другите и да не ги тормозиш? Кое е по-важно, ако има случай на тормоз – липсата на емпатия у тормозеното дете към насилниците или липсата на емпатия на насилниците към него?

Ако тази забележка ви изглежда твърде строга, тя се конкретизира в следващите примери.

„Предпазвайте го от прекалена амбициозност и прояви на егоизъм“.

Кой определя коя амбициозност е „прекалена“? Ако детето има изразен интерес по някой предмет, да скършват ли родителите ентусиазма му, защото иначе детето може да не се хареса на съучениците си? Трябва ли да учим децата да са посредствени и „с нищо да не блестят“, за да имат одобрение от страна на съучениците си? Или е по-добре да ги мотивираме да имат интереси и да ги развиват?

Що се отнася до егоизма, питането ми е аналогично на това за емпатията: дали е лошо да си егоист, защото може да те тормозят, или е лошо, защото, бидейки егоист, е вероятно ти да тормозиш?

„Помислете дали облеклото и прическата на детето ви, или поведението, което изисквате от него, не са причина за подигравки от страна на други деца.“

„Причина“?! Наистина ли според МВР видът или поведението на едно дете могат да са причина за тормоз върху него? Какво е това, ако не проява на предубеждението, че жертвата сама си е виновна? Същото предубеждение, което е пречка за много жертви на насилие, дискриминация и омраза да търсят правата си. Защото се случва жените да ги обвиняват в полицията, че сами са предизвикали да ги набият или изнасилят – държали са се непочтително или са се прибирали сами по тъмно. Защото знам какво е било отношението към мои приятели, хомосексуална двойка момчета, когато са се обърнали към полицията след побой, понеже са имали неблагоразумието да се държат за ръка в центъра на София.

Освен че този съвет директно прехвърля вината върху жертвата, този съвет предпоставя, че децата не трябва да се отличават с нищо, за да не бъдат тормозени. Че по-нетипичното облекло, по-естравагантната прическа или по-неконвенционалното поведение са основание за тормоз. Какво да правят родителите, които насърчават проявите на индивидуалност у децата си? Да ги карат ли да бъдат конформисти, за да нямат проблеми?

А какво да правят децата, които са различни не по собствен избор? Има ученици, които са много дребнички и такива, които са твърде високи. Някои заекват. Някои са гей, други – транссексуални. Има и такива, които по различни причини се вписват в стандартите за собствения си пол – по външност, глас, маниери и т.н. А има и деца с увреждания, деца с когнитивни нарушения, деца с поведенчески проблеми. Има и деца от етнически и религиозни малцинства, чужденци, бежанци. Всички те ли си заслужават тормоза?

„Помогнете на детето си да изглежда добре, за да има самочувствие и да бъде харесвано“.

Кой е критерият едно дете да „изглежда добре“? Ами „да бъде харесвано“. Отново, според съветите на МВР родителите не трябва да развиват индивидуалността у детето си, а да създават у него вкус, съответен на масовия. Страшното в този съвет, а и в останалите, изброени дотук, е, че критерият за това, какво трябва да бъде едно дете, за да не бъде тормозено, е гледната точка на тормозещото мнозинство. Трябва да им угодиш, да им се харесаш, за да не те малтретират.

„Учете детето си да работи в екип и да уважава постиженията на другите“; „Насърчавайте го да прекарва междучасията и свободното си време извън училище с приятели и съученици“.

Тези съвети отново прехвърлят проблема от болната глава към здравата. Какво да прави едно дете, ако съучениците му го остракират? Да се опитва да се впише на всяка цена, да търси контакт с тези, които го игнорират или се държат зле с него, за да усеща остракизма още по-силно и да му се случват още издевателства?

В същото време, сред съветите на МВР определено има и някои полезни, които обаче противоречат на цитираните по-горе. Например:

„Не обвинявайте детето за тормоза – не допускайте, че то е направило нещо, за да си го „заслужи“.“

Би било чудесно, ако авторите на наръчника също не допускаха, че децата сами са си „причина“ за тормоза, упражняван върху тях. И ако бяха наясно, това, което твърдят психолози в публикация на „Дневник“ – трябва да се започне от насилника, не от жертвата. Насилникът е този, който трябва да промени поведението си.

Често пъти насилникът е повече от един. Понякога целият клас издевателства над дете. Изходът не е в това да форматираме жертвата според очакванията на мнозинството, а да променим училищната среда. Ако на децата се казва, че хората са различни и че трябва да се научим да се приемаме такива, каквито сме, и да живеем заедно, ако уважението към различието се възпитава, много прояви на тормоз нямаше да съществуват.

Замислили ли са се авторите на наръчника защо Денят срещу тормоза в училище се нарича „Ден на розовата фланелка“? Защото повод за деня е станал тормозът върху момче, което е било с розова блуза. Защо, мислите, са го тормозили? По всяка вероятност, защото розовото не минава за „мъжки“ цвят. Вероятно момчето е било обект на подигравки, защото не е „достатъчно мъж“, значи „е гей“. Розовата фанелка е символ на това, че децата трябва да бъдат приемани с различията им. А не, както иска МВР, всички да са еднакви. С добронамерените съвети тормозените деца да бъдат като другите наръчникът на МВР на практика легитимира тормоза върху различните.

Ако може и аз да дам един съвет. Ако искате да имате по-ясна представа що е то училищен тормоз, гледайте естонския филм „Клас“ (2007). Това не е императив, разбира се. Филмът обаче по виртуозен начин демонстрира какво е тормозът в училище и докъде може да доведе. При това – на езика на тийнейджърите и без да е назидателно-дидактичен. Показва последствията от безразличието на учителите и от родителското възпитание в стил „трябва да бъдеш като другите“.

Убедена съм, че ще има немалко ученици, които ще преосмислят поведението си, ако гледат филма. Било от съчувствие, било от чувство за самосъхранение. Че ще има родители и учители, които ще се замислят и ще станат по-чувствителни към темата. Никак няма да навреди и на авторите на наръчника на МВР и да се замислят как героят във филма Йозеп „да се хареса“ на съучениците си, ако те са приели за задължително правилото „никой не се застъпва за Йозеп“ и подлагат на тормоз дори единствения ученик, който дръзва да се опита да му помогне.

Напоследък министърът на образованието Тодор Танев отвори темата за задължителното гражданско образование. Дали ще има смисъл от него зависи от това, какво ще включва то. Не е достатъчно децата само да знаят, че не трябва да пресичат на червено и че купуването на гласове е лошо нещо. Трябва да се учат и как да живеят заедно. Как да приемат другия, различния. Сегашното образование в немалка степен възпитава национализъм и прави твърде малко, за да възпира ксенофобските, расистките, хомофобските и прочее нагласи у учениците. А тези нагласи също водят до тормоз.

В този смисъл, предпазването от тормоз в училище не е задача само на тормозените деца и техните родители, нито дори на училището и образователната система. В тормоза са утаени и политически и медийни послания, и социални нагласи, модели и стереотипи. Затова всички сме отговорни. Училището обаче е средата, в която тормозът е най-концентриран и най-видим. Именно това обаче е предпоставка точно училището да е най-адекватното място на противодействие на тормоза. Крайно време е образователната ни система да разбере това и усилията за противодействие на тормоза да не са дело само на отделни учители, училища и неправителствени организации и да не се свежда предимно до изолирани кампании, проекти и дни на розовата фланелка.

*Светла Енчева е блогър (автор на „Неуютен блог“), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност „Философия“ през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет „Неофит Рилски“ от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 посвещава усилията си основно на Marginalia.