За да пишеш балада за Левски, трябва да си Ботев

Велислава Дърева

Журналистът и кинодокументалист Велислава Дърева е сред изследвачите на темата Левски и един от критиците на новия филм за него – „Дякон Левски“ на режисьора Максим Генчев. По повод филма и годишнината от обесването на Левски разговаряме с нея – за филма и за самия Левски.

След премиерата на филма „Дякон Левски“, Левски сякаш беше разпънат между паметника, гипса от една страна, в който отдавна е заключен от идеологията и инерцията и земния, на моменти вулгарен образ, който сега са му нарисували. Все едно не е бил реален човек. Какъв е бил всъщност?

Вижте, Левски не е някаква мумия, не е плакатен едноизмерен образ. Той е жив човек.

Например, той е обичал да бъде красив. Ако отворите тефтерчето му, ще видите колко пъти той си е записвал, че купува „бяло платно за ризи“, „копчета за ръкавелите МИ“, „вратовезка“, гребен, брада и „мустаки“ за дегизиране. Той държи ризата му да е бяла, всичко по него да е прекрасно. Защото той отива да говори на хората, в повечето случаи говори в църква. Той е духовно лице, влиза в храма и проповядва, свещенодейства, когато говори за свободата. Следователно той знае, че трябва да бъде блестящ.

Бил е много артистичен човек. Всички знаем, че е пеел прекрасно. Впрочем, по всяка вероятност, е бил баритон. Много е обичал конят му да е бял – това импонира на тая чистота, която е носил в себе си.

Левски е невероятна фигура, защото той е едновременно дякон, рицар, войн, проповедник, аскет – той е бил много свенлив, чувствителен, деликатен човек. В същото време е бил абсолютно безкомпромисен, просто е бил железен. Тоест, образът е много обемен.

Често казваме, че е бил уникален. Но защо е бил уникален? Наистина няма друг такъв образ – той е революционер, държавник и духовник, триединен в своята същност. И никоя от страните не противоречи на другата, те се допълват. Едно от тези неща да махнем, вече няма да говорим за Левски, а за някой друг.

Какво казва държавникът Левски? Неговият идеал за нашата бъдеща държава е „чиста и свята република“. Какво казва революционерът Левски? Той отрежда „смърт, смърт и смърт“ (три пъти!) за всеки, който иска да подмени „демократската република“ с „деспотско-тиранска система“. Какво казва духовникът за бъдещата държава? Нарича я „храм на истината и правата свобода“. И тия три постановки да си противоречат? Не.

На 19 февруари едно от децата на паметника „Левски“ за годишнината. И едно момченце се разплака пред камерата и обясни, че му е мъчно, защото на Левски му е било студено и го е боляло. Значи все пак има хора, за които той не е мумифициран свръхчовек и саможертвата му не е даденост?

Така е, детето го възприема абсолютно точно. Виждала съм невероятни сцени с дечица – идва, носи цветенца и носи мартеница, и я оставя – на Левски. Едно друго детенце друг път донесе любимата си количка на паметника, да я подари на Левски. Това е най-чистото съзнание. Детето гледа на Левски като на реален човек. И му подарява любимата си играчка, както би направило за някой жив, когото много обича. Децата са гениални и за тях той няма как да бъде мумифициран.

Исторически факт е, че когато е бил в Белградската легия, се разболява и му правят операция – консултирала съм се за това с мои приятели хирурзи. Най-вероятно е опериран от апендицит, който се е възпалил и е получил перитонит. Как са го оперирали в Белград, Господ знае. И от тази операция раната не могла да се затвори както трябва и я е носил до края на живота си. И е гнояла през цялото време. Поддържал е през цялото време температура 37.3-37.4 градуса. Това е субфебрилна температура, която те прави на парцал.

И той с тази рана, с болката и дискомфорта 9 години ходи, бяга, язди, прескача дувари… Студ, дъжд, сняг… Спи по някакви плевни и сламарници. Един път не се е оплакал. Най-близките му приятели не са го чули да изохка, да каже, че нещо го боли, че му е лошо – не. Никога! Бил е стоик.

И да не забравяме. Той остава монах до края на живота си. Не нарушава своя монашески обет. И накрая казва на поп Тодор под бесилото, единственото му желание: „Отче, поменувай ме като йеродякон Игнатий“. Той си остава духовник.

Какво ви подразни във филма „Дякон Левски“?

Първо трябва да се види каква е историческата истина. Аз съм и сценарист, и имам няколко документални филма за Левски. В документалното кино е основен фактът, документът, при нас не може да има фриволност. В игралното кино вече е друго и може да има творческа инвенция, фантазия. Но! В един исторически игрален филм ти можеш да пренебрегнеш някои детайли, случки, да не включиш някои реални герои. Можеш да сложиш измислени. Но има едни непоклатими неща, които не могат да бъдат изкривявани. Не можеш да лъжеш.

Не може да правиш филм, в който Левски сам се предава на турците! Това е абсурдно. Това не е историческата истина. Това не е демагогия, а идиотщина. Или не познаваш историята, или просто искаш да си нафантазираш нещо, да се направиш на велик.

Във филма на Максим Генчев Левски го бесят в някаква гора. Ама каква гора? Тук такова нещо не е имало. Където е днес паметникът, оттам нататък е имало едно голо поле – позорното гробище, където са хвърляли екзекутираните български революционери. Били са наистина едни тръни.

Бесилото се издига тържествено, затова е екзекуцията – на най-големия душманин на империята. Всички трябва да бъдат закарани там да видят това нещо. Във филма едва ли не тайно го обесиха – от кого?! Несериозни неща.

Измисляй си колкото искаш някакви перверзни типове като този барон-масон Бонър. Но не изкривявай историческите факти.

В „Смело сърце“, на който филмът отчасти подражава, например също има много неточни неща. Но е направен брилянтно, това е една балада за Уилям Уолъс! А за да направиш балада за Васил Левски, трябва да си … Христо Ботев.

Много от коментарите за филма се фокусираха върху псувнята на дякона към заптието. Вие как я тълкувате – каква драматургична роля играе тя?

Не знам, може би целта е да се хареса на някого днес. Защото така говорят много хора днес. Но целият характер на Левски изключва такава реплика. Това да го каже Христо Иванов Големия, Димитър Общи, Панайот Хитов, никой няма да се учуди. Но ако на Левски му прочетете писмата отпред-назад и отзад-напред, и отляво-надясно и обратно, ще видите, че той няма една груба дума. Една! Към никого.

Той е духовник, високо образован. Това го забравят хората. Той има духовно образование, той учи 2 години в старозагорското духовно училище и 2 години в пловдивското. Неговото образование духовно, извинявайте, е равно на днешния богословски факултет.

На 18 години има запазена една тетрадка негова от духовното училище, която е разграфена и в която той прави сравнителен анализ, забележете, на православието, католицизма, исляма и юдаизма. Колко трябва да е подготвен един човек, за да направи такъв анализ, точка по точка?Той трябва да е теолог, историк. Левски е познавал прекрасно геополитическата обстановка, той следи всичко – няма пропуснато събитие в света, всичко наблюдава и знае.

Той познава прекрасно и самото законодателство на Османската империя. И чрез него се защитава пред съда, цитирайки собствените им закони.

Това е друг човек, високообразован, духовен. Ботев също е бил такъв. Любен Каравелов.

Вижте, Ботев да изпраска една попържня, по върви.

Да, този буен джаста-праста дякон във филма сякаш напомня повече Ботев. А човек, който е организатор, сдържан и дисциплиниран, надали би изпуснал по този начин парата. По-скоро би си пазил енергията за друго, ругатнята психологически не му пасва.

Не, естествено. На всичкото отгоре, във филма, след като той изстрелва тази реплика в каруцата на път за бесилото, идва един лекар да му шие ухото с една губерка. И лекарят вади един скалпел от легирана стомана, произведен 20-21 век. и тръгва да му реже въжетата, да го освободи. Първо, не е правен опит за освобождаване на Левски – въобще. И второ, през 1872 г. декември такъв скалпел няма никъде по света, еле пък в ръцете на един доктор в поробена България.

Готова съм да приема исторически неточности. Но без да се пипа основното. Като казах Ботев: да погледнем стихотворението му за гибелта на Хаджи Димитър. Какви самодиви, бе? Ама какъв вълк, ами каква орлица? Няма такова нещо, нали. Но от тази смърт Ботев прави гениално произведение. Той извисява тая саможертва до върховете и на изкуството, и на историята.

По филма и реакциите на режисьора след премиерата, мисля, зрителите разбраха, не псува Левски, а псува Максим Генчев. Затова го нарекох новия Димитър Общи. Димитър Общи, е, както се казва, перфектният Юда. Има една мисъл на Левски в едно негово писмо до Любен Каравелов: „бай Димитър че в много неща е заслужил за смърт, така е. Но прощава му се поради простотията му“.

Иначе актьорът Веселин Плачков, изиграл главната роля, е много свястно и изключително талантливо момче.

А псувнята не е ли и опит – може би ялов, но все пак някакъв, Апостолът да бъде приземен, „изчукан от гипса“ и отново „кръвоснабден“?

Това е възможно… най-глупавият начин. Защо Левски трябва да бъде представян като някакъв долнопробен каруцар, за да бъде приет от днешното общество? Първо, това е нечувана обида към него и второ, огромна обида към българите.

Какво значи да го приземят? Да го натикат в канавката и бездомните кучета да го препикават? Бездомните политически кучета, това е важно уточнение.

Има едно нещо, което се нарича олтар в народната памет. Това е неприкосновена територия, там с мръсни ръчички не се пипа. Въпросът не е да приземиш някого до улицата, която щъка тук отпред. А да възвисиш улицата – това е задачата на изкуството, истинското. Да възвисиш човека, а не да принизиш героя.

На едно възрожденско училище, строено 18 век, някъде в Дряново беше, има един надпис, който гласи: „Помогни ми да те возвися“. В 18 век са знаели какво правят, и в 19 са знаели, даже в 20 знаеха. Сега не знаем.

Нужен ли е според вас сега исторически филм за Левски? И има ли досега добър филм по темата с добър Левски?

Винаги е нужен. Добре пресъздаден Левски има не толкова в киното, колкото в театъра. Първият филм за Левски го прави Васил Гендов, но от него нищо не е останало.

След това беше сериалът на Вили Цанков „Демонът на империята“. Върху този сериал се изсипаха много критики, което е глупаво, защото „Демонът на империята“ беше в жанра детско-юношески приключенски сериал. Той няма претенции да представя всеобемащия образ на Левски.

Той е предназначен за юношеска публика и в него има езда, стрелба, приключения. Като пак те, забележете, са истински. Те не са плод на измислица. Но са направени за точно определена публика – както романите на Робърт Луи Стивънсън, на Карл Май, на Майн Рид. В което няма нищо страшно и нищо осъдително.

Имаше няколко постановки за телевизонен театър, от които няколко успешни превъплъщения на Левски. Ще си позволя да спомена собственото си произведение, казва се „Литургия за Васил Левски, апостолът ни“. В него Левски и Христос разговарят и условността, очевидно, е ясно заявена. Това е литургичен текст.

Написах я преди 10 ноември. Играхме я в църквата „Св. св. Константин и Елена“. Веднага беше забранена. На самата премиера имаше милиция на коне и с кучета. Защото знаеха, че всички наши хора от клуба за подкрепа на гласността и преустройството ще дойдат – и те разбира се дойдоха. И се страхуваха да не правим някакви демонстрации, да не сме луди. Веднага забраниха спектакъла. И след 10 ноември веднага го заснехме за тв театър – Веселин Ранков е в ролята на Левски, а Стоян Алексиев – в ролята на Иисус Христос. Но това е друг жанр, при който цялата условност е ясна от първата до последната секунда. И целта му беше философията, моралът, вярата, изведени в чист вид, в него няма стрелба, ятагани и екшън. Затова смятам, че знам как можеш да стъпиш на историческата истина и от нея да направиш балада или философско произведение.

Откъде е афинитетът Ви към темата?

Един от моите прадядовци – инж. Никола Димков, е спасител на протоколите от турския съд, от процеса на Левски. Те са спасени и се намират в България.

Така че аз съм от дете свързана с темата Левски.

Баба ми е била малко момиченце, когато е виждала Левски на живо. Тя живя 105 години и е видяла много неща. И сме я питали: „Бабо, кажи сега за Левски, кажи“. И тя разказваше, че е идвал във френски дрехи: бяла риза, вратовръзка, жилетка под сакото – всички салтанати спазени. И баба казваше, че винаги е имал в джоба си шекерчета за децата. И понеже нейният баща, прадядо ми, е бил свещеник, отивали заедно в църквата и Левски пеел. И баба ми казваше: „Чедо, той не е човек. Той е ангел“. Така го е видяла със съзнанието на едно малко дете.

И когато пораснеш със всичко това… Аз бях на 10 години, когато от домашната библиотека измъкнах протоколите от разпитите в турския съд и почнах да ги чета. Чета, чета и се разревах, и ги хвърлих. Баща ми вика: „Сега защо плачеш“. „Те го предават“, рева аз, „няма да я чета“. Ще я четеш, книга не се хвърля на земята. И аз пак я взема, пак я чета, пак рева и пак я хвърля. И той пак ми казва: „Книгите са за четене, а не да се хвърлят по земята. Прочети я докрай и после ще говорим“.

Изпаднах в чудовищна депресия – нали си представяте 10-годишно дете чете разпитите от турския съд. Рев, рев, не можех да дойда на себе си. И трябваше да минат още 5 години, за да я прочета отново. Бях потресена най-вече от това, че го предават. За мен тези, които го предават, не са хора. И това е съзнанието ми от невръстна. Не понасям предателите.

А инж. Никола Димков и народният лечител Петър Димков са чичо и племенник. Никола Димков спасява вагоните с документите от турския съд, а Петър Димков, който е военен и през 30-те години е командир на карловски гарнизон. И след като научава, че карловската община иска да събори къщата на Левски, защото вече никой не я поддържа, Петър Димков – офицер, завършил военната академия на Санкт Петербург, пристига с една рота войници и ги строява около къщата. Войниците с гръб към къщата и с щиковете навън. И им казва: който се е приближил, стреляте. Така държи къщата окупирана три дни. На четвъртия ден общинарите променят плановете и къщата бива реставрирана.

Годишнината от обесването на Левски по стара традиция се чества по отвратително ругателен начин. Политици четат тъпи помпозни речи и тази година не беше изключение. Даже в речта на президента Левски беше напъхан в едно изречение с пазарната икономика, дикторка с хромиран глас изреждаше партии и министерства, които поднасяха венци. Има ли алтернативен, по-човешки и хубав начин за честване на такива дати?

Аз съм от Пловдив и от съвсем малко дете всяка година на 19 февруари мама и татко ме грабваха, качвахме се на влака и стигахме в София. Купувахме кокичета и ги поднасяхме на паметника на Левски. Отделно на 18 юли, рождения ден на Левски, всяка година – на влака и в Карлово. Винаги и неизменно.

Всяка година отивам винаги много рано на паметника с мисълта, че ще бъда първа. И винаги някой е минал преди мен и е оставил цветенца. И това е винаги най-хубавото ми разочарование: колко е хубаво, че някой е дошъл по-рано.

Истинската почит е вътре в човека. Ако наблюдавате хората, които застават пред паметника, ще видите: те се кръстят. Защото той е българският Исус. Въпросът е, че както се кръстят пред Левски, така се влачат подир хаджи Иванчо Пенчович ефенди и неговото многобройно политическо потомство.

И моето притеснение е, че тази помпозност, която наблюдаваме всяка година, я организира именно потомството на хаджи Иванчо Пенчович.

А той, както знаете, е един от тримата и единственият българин, положил подписа си под смъртната присъда на Левски. След Освобождението той става народен представители в Учредителното събрание. После става инициатор на паметника на Левски, открива подписка. И после свива парите. За паметника. На Левски. Всичко това от човека, който качи Левски на бесилото.

Затова обичам да си отида самичка на паметника, имаме какво да си говорим, това са си наши работи.

Обидни са тези ествания. Поне да не държат речи! Има прекрасни песнопения, великолепни състави, които могат да изпеят две ортодоксални църковни песнопения и две революционни песни, минута мълчание, всички на колене – никакъв звук, никакви речи, след което отивате и си носите цветенцата. И никой не обявява: „Цветяааа от тоя, цветя от оня, от филанкишията…“ Не. Почитта е вътре, а тези хора сега ходят там, за да ги види телевизорът.

Помня, че когато Бойко Борисов беше избран за кмет на София и идва 19 февруари, и той трябва да застане на паметника. Тогава Борисов, свежо избран за кмет, казва: „Ние, софиянци, се гордеем, че сме домакини на бесилото на Апостола на свободата“. И в този момент припаднах. Не, това не може да бъде произнесено! Но беше. Видях как патриарх Максим се прекръсти.

Между другото, през 1988 или 1989 г., на 19 февруари (има още време до 10 ноември), всички ние сме там – цялото дисидентско войнство. И тръгнаха да минават някакви черни коли. И хората ги спираха, и блъскаха отгоре им. Не им дадоха да минат, камо ли да останат. Представяте ли си? Тогава е тоталитарен режим. Но хората ги спряха и казаха: махнете се, вън! Значи тогава е можело.

Вие отдавна участвате в спорове по темата Левски. Преди промените заедно с Желю Желев и Николай Генчев сте оспорили Хайтов за тезата му за гроба на Васил Левски. Разкажете какво се случи тогава.

Хайтов се опитваше да докаже всячески, че Левски бил погребан в църквата „Св. Петка“ в София. Свален от бесилото и погребан там, щото при разкопките в абсидата на църквата е намерен скелет. Но кости там са намерени много. Те са от много преди 19 век и отпреди самата църква, а тя е строена далеч преди времето на Левски.

Там е стар некропол. Всички скелети, които са намерени, църквата е строена върху тях, не са сложени там допълнително.

Тогава водихме люти битки с Николай Генчев и Желю Желев участвахме в тази битка. Покойният проф. Димитър Овчаров издаде една книга, в която обясни всичко още веднъж. Но целта на Хайтов беше просто да докаже: аз може да не съм историк, обаче историците са едни некадърници и ето, аз намерих гроба на Левски. Те, видите ли, като намерили костите, те сигурно са знаели, че това са костите на Левски, но мръсниците… И всякакви такива глупости бяха наговорени, написани. Хайтов издаде една, втора, трета книга, като разбира се беше със солидното покровителство на ЦК на БКП. И тези негови книги излизаха в хилядни и десетохилядни тиражи.

И даже Хайтов написа през 1988 г. една гигантска статия в „Литературен фронт“, и тя беше изцяло срещу нас. Ние бяхме наречени „майкопродавци“, „пияни самураи“, които „забиват ръждясал меч в утробата на майка България“, „дебългаризатори“ и пр. безумни неща, като обект на неговия зевсов гняв беше включително вече покойният Иван Унджиев, който също каза, че не е там погребан Левски.

И никой не знае къде е погребан той. И това гробокопачество лично мен много ме възмущава, защото ние непрекъснато търсим гроба на Левски, вместо да търсим Левски.

Има много различни версии. Едната е, че е погребан горе в Драгалевския манастир, където той е ходил. Другата е, че е погребан в гроба на леля си Христина в Сопотския метох. Третата версия е, че е под паметника. Че е бил захвърлен на „позорните гробища“ – там, където е сега паркът „Заимов“. Има и друга разработвана версия – на мястото на днешния Музикален театър също са били част от позорните гробища. Но след Освобождението там правят казармите на конен полк. Каквото и да е имало, а ние не знаем какво е имало, то е било изринато през 1879-1880 г.

Така че тази историческа некрофилия е много любима на част от българското общество, не мога да разбера защо.

Историята ни подарява една невероятна метафора: Левски няма гроб. И Ботев няма. Те са безсмъртни. В Йерусалим е гробът Господен, но Исус го няма там.

Има ли неща за Левски, които още не са разкрити, освен гроба му?

О, безкрайно много. Работим в момента по разгадаването на част от записките в тефтерчето му, защото там има неща и инициали, които не се връзват с никакви реални исторически личности, и е възможно да са код. Левски не се е опитвал да ни стане ясен на нас, той е писал за себе си.

Част от тези неща ще ги има в документален филм, който подготвяме. Но сега няма да ви казвам всичко.

Интервюто взе Милен Енчев