ДПС и монополът върху страданието

Те установиха монопол върху страданието. А значи и върху прошката, а с нея и върху етническия мир. Така държат в плен българските турци и страхуват българските граждани – а значи и порциите. ДПС. Един анализ на Калоян Кръстев.

„Историческата роля на ДПС е, че трансформира болката от Възродителния процес във воля за обща държавност“, обяви лидерът на ДПС Лютви Местан на 4 януари в официална декларация по повод 25 години от създаването на движението. Посланието е ясно – ДПС е създадено като отговор на тази срамен исторически процес, което му дава неизменно право на власт и неприкосновени сфери на влияние.

Вечните права обаче не оставят място за катарзис. През есента на 2013 година беше целувката между Сергей Станишев и Лютви Местан. Милият жест бе разчетен от тях двамата като катарзис, но други видяха в това еманацията на един театрален контрапротест в отговор на недоволството срещу Делян Пеевски. Факт е, че докато крепеше кабинета „Орешарски“, ДПС стоварваше клеймото на Възродителния процес върху ГЕРБ.

„Нашите избиратели понесоха най-големите удари от българска политическа партия след Възродителния процес именно при управлението на ГЕРБ“, каза зам.-председателят на ДПС Йордан Цонев през март 2014 година, когато ГЕРБ работеха за предсрочни избори.

Следите от целувката с БСП много бързо изветряха с разпада на управлението. След два управленски мандата със социалистите ДПС започна да става „дясна партия“ и вкара оферта за подкрепа на управленската коалиция между ГЕРБ и Реформаторския блок.

Преследването на властта се оказа по-силно от старите оценки. При пропадането на ДПС в парламентарна изолация, дневният ред на Лютви Местан се съсредоточи върху опазването на остатъчната власт. Аргументът отново бе Възродителният процес.

Изборните резултати и формирането на втория кабинет „Борисов“ показаха, че провеждането на радикални реформи е почти невъзможно. Плаващото парламентарно мнозинство позволява на ДПС да пази сферите си на влияние в администрацията и в съдебната власт.

ГЕРБ също има какво да опазва от реформа, особено в магистратурата. Партията на Бойко Борисов даде да се разбере, че предпочита да управлява тихо богатите си министерски портфейли без резки движения. Възродителният процес и ксенофобите се вписаха идеално в картинката и за двете партии.

Неслучайно топката първо бе вдигната от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов на 29 декември м.г. със статус във Фейсбук. Той изненадващо обяви, че вече изцяло осъжда Възродителния процес, докато преди години харесваше най-малкото целите му. Последва и небивалата за последните години активност на ДПС по темата. В последните дни партията говори много по-често за историята, отколкото за значително по-пресния доклад на Европейската комисия.

Тази линия бе указана от Лютви Местан още преди 43-то НС да започне да заседава. ДПС внесе три законопроекта с етнически оттенък – за премахване на давността на престъпленията на комунистическия режим, за заличаване от регистрите на българските имена на българските турци и промени в Закона за вероизповеданията.

Партията се държеше все едно не е паднала туко-що от власт, а е била във вечна етнически дефинирана опозиция. Така ДПС се подготви за ролята си на гласовита „конструктивна опозиция“, а ГЕРБ за ролята си на тиха опозиция вътре в управлението.

Вредата от тази риторика е много по-голяма в дългосрочен план от блокирането на опитите за съдебната реформа или изчистването на администрацията.

„Монопол върху страданието“

Причината е, че отварянето на темата за Възродителния процес неизменно върви с официалния прочит на ДПС – че той е резултат от агресията на мнозинството върху малцинството. Подобно опростено схващане предполага възможността агресията да се случва отново и отново, когато малцинството няма свой политически гарант във властта.

Историческият факт обаче е различен. Прочитът на Възродителният процес е възможен единствено в контекста на престъпния комунистически режим. Той е едно от престъпленията на този режим и няма как вината да се пръсне върху въображаемата склонност на мнозинството да проявява подобна агресия във всяко друго историческо време, при управлението на всяко правителство без ДПС.

Върхушката на ДПС не може да си позволи този прочит, защото й е неизгоден, а и част от нея е формирана от престъпния режим. ДПС смята Възродителния процес за история, която овластява. Тази история е плод на десетилетно партийно инженерство, което накрая води до понятието „волята за обща държавност“ на Лютви Местан. То се противопоставя на схващането, че няма как някой да конструира нормална държавност с участието на ДПС.

„Волята“ на ДПС е непрестанното пълзене към властта почти без значение кои са другите там – леви или десни. Тази воля се оправдава с тезата, че: ние, разбирайте партията ДПС, държим монопола върху страданието, а вие от мнозинството върху срама от Възродителния процес. „Волята за обща държавност“ на Лютви Местан казва, че ако ДПС не е в управлението, голяма част от хората са изключени.

Така партията и етносът стават едно и също нещо, а страданието и вината се дефинират през партийните структури, защото само така дават право на власт.

Резултатът от тази реторика е, че значителна част от българските граждани живеят в постоянен страх, изолирани от реалния политически живот и претоплени за бърза политическа злоупотреба. Върху това стъпват националистите, за да създадат свой огледален „Възродителен процес“, основан на страховете от малцинството, които на свой ред се страхуват от мнозинството.

Монополите на прехода

Партийните монополи върху историята са естествените ключове към разбирането на прехода. Десницата държи монопола върху факта на промяната, върху историческото обръщане към Запада (марката „СДС“, която ГЕРБ толкова желаеше). БСП се опитва да задържи монопола върху Русия и носталгията по един неслучил се социализъм (макар „Атака“ много по-ясно изговаря нейните послания, а АБВ да изглежда по-социалдемократическа.). ДПС държи монопола върху „Възродителния процес“. Върху това поле се разиграват изборите през последните 25 години.

Разликата е, че първите два монопола могат по естествен начин да се превърнат в реална политика – през данъците, стремежа към определени реформи (без значение десни или леви), през външната политика на страната. Монополът на ДПС носи единствено заряда на историческото разделение и няма как да получи свое икономическо продължение.

Единствената негова властова реалност е страхът, че ако монополистът ДПС не е на власт, „Възродителния процес“ ще се случва отново и отново. Въпреки това този монопол се вкарва в политическия оборот постоянно, за да се поддържа жизнеността му и да брани другите задкулисни властови монополи на ДПС.

Това не може да продължава дълго, защото всяко политическа злоупотреба с историята прави разделението по-голямо, а така желаната централизирана власт започва да се разпада.