Хибридната война не е нито нова, нито руска

Снимка: ЕРА/БГНЕС

След анексирането на Крим през март 2014 г. темата за „хибридната“ тактика (или заплаха) е основна в американските и европейските дебати за сигурността. Изглежда, за да ни подскаже, че това е нова и високоефективна форма за водене на война, която изправя ЕС, НАТО и техните съседи пред сложни предизвикателства.

Още по темата

Въпреки това хибридната тактика не е нито нова, нито непременно руско изобретение, пише водещият анализатор на Института за изследване на сигурността на ЕС Нику Попеску в EU Observer. Подобна стратегия е стара колкото самото военно дело, а западните страни често са използвали нейни елементи, поне на тактическо ниво.

Изток, Запад и Близък изток

Хибридната война обхваща набор от враждебни действия, при които вместо класическа мащабна военна инвазия, атакуващият се стреми да подкопае мощта на противника си чрез различни действия – подривни разузнавателни операции, саботаж, кибератаки и бунтовнически групи. Тук влизат и разпространяването на дезинформация (в целевата страна или в други), оказване на икономически натиск и заплаха за енергийните запаси.

За да бъде изпълнена успешно, се налага определена степен на интеграция на всички тези елементи, подчинени на стратегическо командване. Освен това е наложително агресорът да може да отрече правдоподобно подкрепата за такива действия пред местните и международните общности.

Подобни методи бяха наблюдавани много преди конфликта в Украйна – често в хода на подготовката, по време или непосредствено след конвенционални военни действия. В Средновековието например да подкупиш човек, който да ти отвори вратите на крепостта или да отровиш водоизточниците например са еквиваленти на днешната хибридна тактика.

В по-скорошно време, инвазията на СССР в Афганистан от декември 1979 г. започва с изпращането на отряд от 700 командоси в афганистански униформи, много от които съветски мюсюлмани, избрани, за да се слеят с местните. Те завземат ключови военни, медийни и правителствени сгради, сред които и дворецът на президента Амин. На техническо ниво много от действията, предприети от СССР тогава, са поразително близки до руската стратегия в Крим от миналата година.

САЩ също са използвали хибридната тактика успешно, главно срещу СССР в Афганистан през 80-те години на миналия век, а след това и непосредствено преди началото на операцията за сваляне на талибаните от власт през 2001 г. В резултат от тази стратегия обаче те понесоха много жертви – както в Афганистан, така и в Ирак.

Това, което експертите наричат „асиметрична война“, също може да попадне в тази категория. В Ливан например „Хизбулла“ преминаха от традиционната партизанска война от годините на гражданската война в страната към хибридна тактика по време на конфликта си с израелската армия през 2006 г.

Използването на тактиката, която отдавна е част от руската военна доктрина, в Украйна не беше изненада за никого. Това, което е впечатляващо обаче е, че Русия успя да използва всички елементи в почти перфектна координация. Има хора в Русия, Украйна и дори Запада, които смятат, че „зелените човечета“ (униформени без опознавателни знаци – б.р.), които превзеха Крим, са били местни – дори месеци, след като самият Путин призна, че на полуострова е имало руски войници.

Конвенционална срещу хибридна война

Снимка: ЕРА/БГНЕС

За страни като Украйна хибридната война е осезаема заплаха, но за повечето европейски държави тя не представлява толкова сериозна опасност. Подобна тактика работи толкова добре в частите от Източна Украйна, защото е трудно да си представим по-благоприятна почва – оспорвано, пасивно и дори отсъстващо чувство за украинска идентичност, отчуждение от новите власти в Киев, мащабно руско военно и разузнавателно присъствие в Севастопол и господство на руските медии. Благодарение на тази среда, отцепването на Донбас беше не просто лесно за Русия, а почти безпрепятствено.

Подобни условия трудно могат да се пресъздадат в подобни мащаби на много други места. Трябва да се признае също, че в крайна сметка Украйна успя да отвърне на удара. Хибридната война беше възможна между февруари и средата на май 2014 г., непосредствено след като бившият президент Виктор Янукович напусна страната, а самата Украйна нямаше функциониращо управление, което да ръководи полицията, разузнаването и армията.

Руските доброволци и (най-вероятно) служители на разузнаването просто запълниха празнината и в същото време успяха да спечелят огромна територия. От своя страна Москва струпа въоръжените си сили по границата с Украйна, за да разубеди Киев да предприеме мащабен военен отговор.

До средата на май м.г. обаче, украинците успяха да създадат известна съпротива, а след избора на Петро Порошенко за президент започнаха конвенционална военна кампания, помогнала за връщането на близо половината от изгубената в началото територия. Макар украинската армия да беше слаба, неорганизирана и демотовирана, а проукраинските доброволчески групи да не бяха достатъчно екипирани, те успяха да изтласкат сепаратистите в периода между юни и август.

Това предизвика Москва да изостави хибридната си тактика за сметка на конвенционалните методи на агресия, като бомбардировка на украинска земя и изпращане на войници през границата, под претекст, че са добволци. След това конфликтът престана да бъде хибриден, което се доказва и от последната офанзива на бунтовниците за превземане на Дебалцево.

Една от причините хибридната война да бъде толкова опасна и дестабилизираща е, че тя е евтина и лесна за предприемане от външните агресори, но изключителна скъпа за тези, които се отбраняват. Докато нападателят може да опита да се скрие зад правдоподобно опровергаване на участието си, тези, които се защитават, безусловно попадат под светлината на прожекторите.

Отговорът на украинската армия в контролираните от бунтовниците райони беше с тежко въоръжение, което доведе до множество цивилни жертви. Това имаше ефект на отчуждаване от централната власт на хората от Източна Украйна и накърни репутацията на Киев в чужбина. Ако не беше трагедията с малайзийския полет MH-17, за който се предполага, че е свален от сепаратистите в Донбас, международната общност вероятно щеше да е много по-съсредоточена върху ролята на Киев във войната.

Между Алианса и Съюза

Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Снимка: ЕРА/БГНЕС

Все още изглежда крайно невероятно Русия да опита да отнеме части от територията на натовски страни с помощта на „зелени човечета“. Опитите за дестабилизиране на правителства и „засрамване“ както на ЕС, така и на НАТО, чрез малки операции, не са немислими.

Ефективният отговор на хибридната тактика в Европа би изисквал координиран подход от двете организации. Алиансът може да предприеме действия главно във военната и разузнавателната сфери – чрез възпиране и, ако е необходимо, пряка намеса.

Самият характер на заплахата обаче изисква по-широк обхват от инструменти като добре обучена полиция, функциониращ граничен контрол, ефективни антикорупционни агенции и прозрачност в енергийния сектор и финансирането на партиите. Именно тук Европейският съюз може да окаже своето влияние да даде комбиниран отговор.

И накрая, същите инструменти са от значение и за страните извън ЕС и НАТО. Нито Алиансът, нито Съюзът могат да гарантират абсолютната сигурност на своите партньори, изправени пред хибридни заплахи. Те обаче могат да им помогнат да станат устойчиви на хибридни атаки.