Charlie Hebdo и превръщането на истината в смях

Стефан Шарбоние, убитият главен редактор на „Шарли Ебдо“

Мисията да се учим да се смеем на действителността не трябва да умре с жертвите в Париж, пише в коментар британското консервативно издание Conservative home.

Charlie Hebdo веднъж публикува карикатура на Мохамед по гениталии под заглавие: „Роди се звезда!“. Зад илюстрацията имаше предистория – списанието всъщност се подиграваше с антиислямския филм „Невинността на мюсюлманите“.

Още по темата

За карикатурите на списанието може да се каже, че или намираш тези неща за смешни, или не. Каквото е моето усещане.
Да се гъбаркаш с религията е „непочтително“ само в литературния смисъл на думата. Всъщност в това вече няма нищо авангардно или развенчаващо табута.

В най-добрият случай това е банално, в най-лошия – безсмислено. Бърз преглед на челните страници на Charlie Hebdo потвърждава, че това е една от рутинните теми на списанието. То ръчка религията за майтапи както човек, който рови загасващ огън за искри.

Но Charlie Hebdo изпъква пред останалите печатни издания поразително. Много от онези, които искат да се възприемат като безстрашни спрямо вярата, все пак избягват да се майтапят с исляма.

В разгара на дебата за карикатурите в датския „Юланд постен“, списанието препечата част от тях. Последваха протести. През 2011 г. то публикува тема „под съвместната редакция на Мохамед“. Сайтът на изданието беше хакнат, а офисът на главния му редактор Стефан Шарбоние беше взривен. То отново натисна, публикувайки карикатури на Мохамед гол на следващата година. Френското правителство затвори няколко свои посолства заради риска от разплата.

Министри и медии протестираха. Шарбоние реагира: „Не чувствам, че убивам някого с молива“.

След днешния ужас самоличността на неговите убийци може да не е известна, но едно нещо е сигурно. Подигравките на Charlie Hebdo с исляма може и да не са били забавни, преценката е въпрос на вкус. Самият Шарбоние може да е бил безотговорен, а карикатурите може би е било по-добре да не бъдат публикувани – преценката е въпрос на дискусия.

Но нито той, нито списанието, което той ръководеше, е убило някого, а и без свобода на словото не може да има свободно общество.
Мъжете, които застреляха Шарбоние и екипа му са наясно с това. Тяхното действие беше варварско, но не безсмислено – поне от тяхна гледна точка, според фанатичната им логика. И то се усилва от снимки в мрежата и в социалните мрежи – точно както те са очаквали да се случи.

Много мюсюлмани избягаха на запад, за да се наслаждават на възможностите, които Западът предлага. А те нямаше да съществуват без свободите, които са ги направили възможни, една от които е свободата на словото, гарантирана със закон. Повечето хора го разбират и затова ще бъдат ужасени от новините от Франция.

И повечето ще схванат, че от една страна отразяването на тази касапница ще е непропорционално (все пак, колко място отделят медиите на други убийства от ислямски екстремисти, които се случват всекидневно?), но от друга страна ужасената реакция е оправдана. Charlie Hebdo, с всичките си кривици, е пълномощник на демокрацията – с всичките нейни кривици.

Кой печели? Част от отговора се съдържа, в това, което предстои. Ще затвори ли изданието? Както настоящият сайт, други издания от своята сандъчена трибуна ще възхваляват свободното слово. Но ще публикуват ли обидните карикатури? И ако вече са го направили, ще имат ли куража, като едни герои на свободата, или безразсъдството, да рискуват живота на екипа си?

Какъвто и да е отговорът, терористите разбраха нещо друго: не е само свободата това, което заплашва истеричния им светоглед, а и смехът. И още нещо: второто е продукт на първото. Също както не всички шеги са добри, не всеки смях е любезен. Но по същество, смехът е благословия – цивилизоваща сила. Той прави нещата да изглеждат по-малки, пука балони, хвърля светлина, поставя живота на мястото му.

В романа „Името на розата“ на Умберто Еко един рационален вярващ, брат Уилям, се сблъсква с един побъркан. И първият подозира втория, че е убиец, тъкмо защото той мрази смеха – виждане, което той защитава с лъжовни аргументи. В кулминацията на книгата брат Уилям казва: „Може би мисията на онези, които обичат човечеството, е да карат хората да се смеят на истината, да превръщат истината в смях, защото единствената истина е в това да се научим да се освобождаваме от налудната си страст към истината“. Charlie Hebdo може да е последовател на превръщането на истината в смях, а може и да не е. Но неговата мисия да прави това трябва да е мисия на всички нас. И това е кауза, която не трябва да умре сред кръвта и загубата в Париж днес.