Алексей Хайтун: Газ на южния фланг на Европа

Снимка: EPA/БГНЕС

Професор Алексей Хайтун, Център за енергийна политика на Института за изследване на Европа към Руската академия на науките. Анализът е публикуван в приложението „Енергия“ на „Независимая газета“ и е преведен от БГНЕС.

За достъпа до газовия пазар на Южна Европа ще се разрази истинска война. Конкуренцията ще бъде между северноафриканските страни от една страна и Русия и каспийските държави от друга.

Тенденциите в световното развитие на газовата енергетика са начертани в прогнозата на „Бритиш петролиъм“, представена през януари 2014 г. Според авторите й, енергоемкостта на световния БВП ще намалее до 2035 с 36% спрямо нивото от 2013. Но световното търсене на енергоносители ще се увеличи с 41%. Половината от този ръст ще се пада на Индия и Китай, които ще изпреварят Европа по сумарно енергийно потребление.

Сред изкопаемите горива консумацията на природен газ ще се развива с най-високи темпове – 1,9% годишно. Петролът ще запази първото си място при потреблението на енергийни ресурси /28%/, второто място ще бъде за въглищата, а третото – газа /26%/, алтернативните възобновяеми източници /ВЕИ/ ще заемат едва 7% от потреблението на енергия в света.

Конкуренцията на европейския газов пазар ще се усили, а това означава, че Южна Европа може да разчита на енергийните ресурси предимно на тези страни, на които им е неизгодно да доставят горива за Северна и Централна Европа, главният регион на потребление на енергия.

Основните потребители на газ в Южна Европа

Общият обем на консумация на природен газ в Европа през 2012 е достигнал 563 милиарда куб. м. Той расте с 6,2% годишно. Основният външен доставчик на газ за европейския пазар продължава да остава Русия, но нейният дял в континенталната структура на потребление на газ през 2012 е намаляла с 29% в сравнение с 2008, т.е. руският природен газ е загубил значителна част от европейския пазар. Това до голяма степен е свързано с политиката на диверсификация, но също така и с появата на нови варианти за газови доставки, включително подводни газопроводи от Северна Африка и втечнен природен газ /ВПГ/ от Катар. Най-зависими от руския газ са европейските страни в Източна и Централна Европа, които не разполагат с терминали за ВПГ.

През последните години европейските правителства предприемат стъпки по усилване на сигурността на доставките на енергоносители, но в обстановката на спад на собствения добив това се осъществява преди всичко чрез либерализиране на европейския газов пазар. То се опира на приетия през последните години Трети енергиен пакет, според който най-важната задача в енергийната сфера е осигуряването на енергийната ефективност и диверсификацията на вноса на природен газ.

Центрове за производство на газ за Южна Европа

Един от перспективните доставчици на „синьо гориво“ за Южна Европа е Туркменистан. В края на 2012 общите запаси на страната се оценяват на 71,21 милиарда тона условно гориво, от които 53,01 милиарда тона са ресурсни запаси, разположени на сушата, а 18,2 милиарда тона – в морския шелф. Доказаните запаси от „синьо гориво“ се оценяват на 25,2 трилиона куб. м. Находищата на газ се намират в централната част на Туркменистан, където е концентриран 80% от техния добив. Петролният и газов комплекс си е поставил за цел през 2030 да добива 250 милиарда куб. м. газ и 110 милиона тона петрол. Износът трябва да достигне до 180 милиарда куб. м.

Туркменистан е голям износител на природен газ, петрол, петролни продукти и електроенергия, но се сблъсква с проблеми при тяхното транспортиране: 84% от производството на природен газ се изнася, като 2/3 от износа се осъществява през територията на Русия. Основно газът се изнася за бившите съюзни републики от СССР, но също така страната експортира и за Европа.
Азербайджан изнася 10 милиарда куб. м. газ годишно за страните от Европейски съюз, което представлява 2% от ежегодното потребление на Европа, което се равнява на 560 милиарда куб. м. За сравнение „Газпром“ продава на Европа 15 пъти повече. На 17 декември 2013 в Баку беше подписано споразумение за разработването на находището „Шах-Дениз 2“, чиято обща стойност е 45 милиарда долара /тук се включва и стойността на проектите за строителство на тръбопроводи за Европа и Китай ТАНАП и ТАП/.

Доказаните запаси от газ на Алжир в началото на 2012 достигат 4,5 трилиона куб. м. По този показател страната заема второ място в Африка след Нигерия и девето място в света, притежавайки 2,5% от световните запаси. Над 50% от тези резерви или 2,3 трилиона куб. м. са концентрирани в находището Hassi R`Mel. Делът на националната компания Sonatrach в добива на природен газ надхвърля 80%. Добивът на френската компания „Тотал“ в Алжир достига 1 милиард куб. м. /2011/. За 2012 страната е произвела 78 милиарда куб. м. /-3% спрямо 2010/. Трябва да се отбележи, че целият добив на газ достига годишно 190 милиарда куб. м., но от тях 90 милиарда обратно се вкарват в пластовете, за да се поддържа дебита на петролните кладенци.

Тунис и останалите страни от Централна Африка, разположени в близо до Магреба, също разполагат със запаси от „синьо гориво“.

През последните години се правят интензивни проучвания за газ в средиземноморската акватория на Израел. Еврейската държава се стреми не само напълно да задоволи своите нужди, но и да изнася за държавите от Южна Европа. Прогнозните запаси в шелфа на Израел се оценяват на 1 трилион куб. м. Запасите от природен газ открити в шелфа на остров Крит са между 1,5-3,5 трилиона, а на Кипър – 150-230 милиарда куб. м.

Маршрути за доставка на газ за Южна Европа

Първоначалният маршрут, по който газът се доставяше за Европа, беше най-голямата в света шелфова система от газопроводи. По нея, добитият в находищата на Северно море газ, стигаше до Германия, Великобритания, Франция, Белгия – т.е. Западна Европа.

Към Централна Европа беше ориентирана системата от тръбопроводи от Западен Сибир „Ямал-Европа“, по която течеше руски газ през Русия и транзитните държави.
В Южна Европа бяха изградени газопроводите ТрансМед и „Магриб-Европа“, по които газът от Алжир достигаше пазарите на Италия и Испания.

От Алжир за Италия

Дължината на газопровода „Зелен поток“ е 540 км – от газовата компресорна станция в либийското пристанище Мелита /на около 100 км. от Триполи/ до терминала в сицилийския град Джела. „Зелен поток“ е един от най-дълбоководните от всички съществуващи петроло- и газопроводи. На Изток от Малта той достига дълбочина 1127 метра /по дълбоководен се смята само „Син поток“, където участъците са разположени на дълбочина до 2200 метра/.

Газопроводът се захранва от запасите от находищата в пустинята Сахара, недалеч от границата с Алжир, на около 530 км от морския бряг. Диаметърът на газопровода е равен на 810 мм. Пропусквателната му способност е 8-11 милиарда куб. м. годишно. Цената на проекта е 6,6 милиарда долара.

От Алжир за Испания

Алжирският участък от газопровода, дълъг 515 км, започва на границата с Мароко. Компанията Sonatrach е собственик и на морската отсечка от 522 км. Дължината на целия тръбопровод е 1620 км, неговата първоначална цена беше 2,3 милиарда долара. Първоначалната пропусквателна способност от 8,6 милиарда куб. м. природен газ годишно нарасна до 12 милиарда куб. м.

В момента се изгражда нова система от тръбопроводи от Африка и Близкия Изток.

За доставките на газ от Северна Африка се предвижда строителството на газопроводите „Медгаз“ и „Галси“ непосредствено от Алжир за Испания и Италия, без да преминават транзитно през Мароко и Тунис. Газопроводът „Медгаз“ трябваше да започне да функционира още през февруари. Той преминава по дъното на морето и е дълъг 210 км и ще доставя на Испания до 8 милиарда куб. м. Планира се също така газопровод Израел-Кипър-Гърция с дължина 1400 км през Средиземно море, неговата средна дълбочина ще бъде 800 метра, а максималната – 2000 м.

Събитията от януари 2009 показаха, че за европейските потребители е изключително важно да намалят влиянието на транзитните страни. За целта ще бъдат изградени няколко перспективни проекта, сред които „Южния газов коридор“ включващ няколко алтернативни варианта за доставките на газ за Южна и Централна Европа от находищата, намиращи се в Каспийския басейн.

Най-значимият от тях и по тази причина с най-големи перспективи е „Южен поток“ с дължина 2446 км. Това е руско-италианско-френско-германски проект за газопровод, който ще мине по дъното на Черно море от района на Анапа до българското пристанище Варна. От там две негови отсечки ще минат пред Балканския полуостров за Италия и Австрия. За момента техният точен маршрут не е утвърден. Строителството на газопровода започна на 7 декември 2012 и по план трябва да приключи през 2015.

Проектната мощност на „Южен поток“ – 63 милиарда куб.м. газ годишно. Цената е около 16 милиарда евро. Предвижда се изграждането на четири тръбопровода всеки с мощност от 15,58 милиарда куб.м. или общо 63 милиарда куб.м. Дължината на морската отсечка е 900 км, тя ще минава на дълбочина 2250 метра.

Конкурент на „Южен поток“ е неосъщественият до ден-днешен проект за магистрален газопровод „Набуко“. Тръбата, дълга 3300 км, трябваше да доставя газ от Азербайджан и по-късно и от Туркменистан за ЕС – преди всичко за Австрия. Първоначалната проекта мощност бе 26-32 милиарда куб. Преди да бъде намалена до 10 милиарда в началото на 2013. Цената на проекта към 2008 беше 7,9 милиарда евро. Но по оценки на „Бритиш Петролиъм“ газопроводът ще струва 14 милиарда евро. Това оскъпяване е свързано с растежа на цената на суровините, по-конкретно металът за тръбите.

Подготовката за „Набуко“ започна още през 2002 г. Предвиждаше се строителството да започне през 2011 и да приключи към 2014, но реализацията на проекта многократно бе отлагана заради проблем с доставчиците на суровини. За момента проектът е замразен, след като притежателите на газа от находището „Шах-Дениз“ избраха „синьото гориво“ да минава по конкурентна тръба.

За достъпа до газовия пазар на Южна Европа се конкурират Северна Африка и възможно Израел, от една страна, и Русия плюс страните от Централна Азия и Иран, от друга. Запасите на страните-претендентки са достатъчни за осъществяването на доставки в течение на много години, по тази причина е логично сравнението да се направи по критериите дължина на газопроводите и сложност на маршрутите. Резултатите са следните:

От Алжир за Италия. Дължината на газопровода е 540 км, минава на дълбочина 1127 метра. Газопроводът е осигурен със запасите от газовите находища в пустинята Сахара, намиращи се на 530 км от морето. Цената на проекта е 6,6 милиарда долара. Капацитетът – 8-11 милиарда куб. м.

Газопроводът Израел-Кипър-Гърция – дълъг 1400 км през Средиземно море, средна дълбочина 800, максимална – 2000 метра. Ресурсна база със запаси от 2,5-3,5 трилиона куб. м., възможни доставки до 10 милиарда куб. м. годишно

Тръбопроводът от Алжир за Испания е с дължина 1620 км. Първоначалната цена е 2,3 милиарда долара. Пропусквателната способност е 12 милиарда куб. м. годишно. Тя може да бъде увеличена с разширяването на системата с новия газопровод „Медгаз“ между Алжир и Испания. Той минава по дъното на морето и е дълъг 210 км с капацитет от 8 милиарда куб. м.

„Южен поток“ е дълъг 2446 км, от тях 900 км морски участък, дълбочина – до 2250 метра. Ще има 4 отсечки всяка с капацитет по 15,58 милиарда куб. м. Ресурсната база са Русия, Иран и Туркменистан – над 50 трилиона куб. м. газ.

На последно място се нарежда „Набуко“, който не може да бъде осъществен. Неговите параметри в първоначалния му вариант бяха 3300 км. дължина, 26-31 млрд. куб. м. Капацитет и цена от 14 милиарда евро.

Очевидно е, че маршрутите от Африка за южните европейски страни са по-късни, а условията за построяването на самите тръби в морските участъци по-добри, отколкото при техния главен конкурент „Южен поток“.

Тези системи осигуряват с природен газ различни регионални групи: руският газ се доставя основно за страните от Централна и Източна Европа, докато африканският се изнася за Испания, Италия, Португалия и южните райони на Франция. Може да предположим, че с развитието на световния пазар на ВПГ, включващ доставки от Катар и САЩ, потребностите на „Стария континент“ ще бъдат удовлетворени напълно.

На този етап конкуренцията между доставчиците на природен газ не е прекалено голяма, но с увеличаването на транспортните мощности и с увеличаването на реекспорта на северноафрикански газ в страните от Централна Европа заради неговата по-евтина цена, руският газ може да бъде изтласкан от някои регионални пазари. Така например, Хърватия отказа да продължи договора си с „Газпром“ и започна да внася алжирски газ транзитно през Италия и Словения.

Едновременно с това не трябва да се забравя, че макар в момента политическата ситуация в „газови държави“ като Алжир и Тунис да е относително стабилна, Северна Африка през последните години изпадна в политическа криза, а находищата и газопроводите в Централна Африка се намират в зоните на междуплеменни и вече междудържавни конфликти.