За да разберете Путин, вгледайте се в миналото

Строуб Талбот по време на лекция в Института „Брукингс“. Снимка: law.wustl

Строуб Талбот е американски анализатор и политически деец. Заема поста зам.-държавен секретар на САЩ (1994-2001) по време на администрацията на Бил Клинтън. Талбот е специалист по Русия, неговата книга „Ръката на Русия“ е преведена и на български. В момента Талбот ръководи Института „Брукингс“. Статията е публикувана във вестник „Уошингтън поуст“ и е преведена от БГНЕС.

В речта си от миналия вторник руският президент Владимир Путин спомена Косово шест пъти, странно наричайки независимостта му прецедент за анексирането на Крим от Русия.

В действителност двете събития едва ли могат да бъдат по-различни. Несъмнено Путин се съсредоточи върху Косово, защото отделянето му от Сърбия засилва дълбоко вкоренена руска фобия и чувство на унижение от Запада през 90-те години на миналия век.

Въпреки края на Студената война Путин и мнозина негови сънародници са се вкопчили в идеята, че НАТО остава фундаментална заплаха за Русия. Намесата на Алианса в гражданската война в Босна потвърди този страх, защото нейни основни мишени бяха босненските сърби, които „провеждаха етническо прочистване“ и избиваха босненски мюсюлмани. За мнозина руснаци сърбите бяха на първо място близки православни славяни, които не трябваше да бъдат възприемани като извършителите на първия акт на геноцид в Европа след Втората световна война, а като религиозни и лингвистични родственици, защитаващи общностите си и жертви на НАТО.

През 1999 г. сръбският диктатор Слободан Милошевич, притеснен от неспособността си да разшири страната си в населените със сърби райони на Босна, насочи гнева си към южната сръбска провинция Косово. Точно както руснаците гледат на Украйна като на люлка на тяхната цивилизация, сърбите виждат Косово като свещена земя, напоена с кръвта на предците им, победени от османските нашественици, чиито мюсюлмански потомци, говорещи албански, съставляват мнозинството от населението на съвременно Косово.

След като дипломацията не успя да спре кампанията на Милошевич за прогонване на косоварите от селата им и избиването в това време на хиляди хора, НАТО бомбардира Сърбия 78 дни. Допреди седмица този период беше най-напрегнатият в отношенията между Изтока и Запада след края на Студената война.

При честите си пътувания до Москва по онова време, чух мнозина руснаци, включително прозападни реформатори, да се оплакват, че духът след Студената война няма да оцелее след ударите на НАТО над Белград. Някои високопоставени държавници обвиниха НАТО, че тренира за бъдеща бомбардировка над Москва в подкрепа на сепаратистите в размирната област Чечения, доминирана от мюсюлмани. Това беше прецедентът Косово, който можеха да си представят.

За да сложи край на кризата руският президент Борис Елцин изпрати свой пратеник, Виктор Черномирдин, в Белград, за да притисне Милошевич да изтегли войските си от Косово и да приеме международни мироопазващи сили с участието на руски бойни части под американско командване, така че формално да не бъдат под егидата на НАТО.
През юни 1999 г. аз ръководех екип на Държавния департамент, Белия дом и Пентагона за координиране на финалните планове на операцията. Скоро след кацането ни усетихме, че има проблем. Черномирдин беше политически изолиран. Военният ръководител ген. Леонид Ивашов се беше противопоставил на споразумението за съвместни сили на Русия и НАТО.

Казаха ни, че Елцин е „неразположен“, дума, придружена от многозначителни погледи, която означаваше пиян. Цивилните официални лица, с които се срещнахме, видимо бяха разстроени от възможността за военен преврат. Единственото изключение беше Путин, с когото се запознах за първи път. Като ръководител на Съвета по сигурността на Кремъл той беше на първото стъпало на стълбицата, която щеше да изкачи бързо до президентството.

На срещата ни той успя да изглежда едновременно спокоен и здраво стъпил на земята. Фино, но непогрешимо, той се беше разграничил от Черномирдин. Личният му подход беше явно доловим. За да ми покаже, че е чел досието ми в КГБ, спомена имената на двама руски поети, с които бях учил в колежа.

По време на срещата моята колежка от Държавния департамент Виктория Нюланд (понастоящем помощник-държавен секретар за Европа) ми подаде бележка, в която пишеше, че ген. Ивашов току-що заплашил нашите другари от Пентагона, които провеждаха среща в министерството на отбраната, че руската армия може да се отцепи от НАТО и да се установи сама в Косово, превръщайки следователно това, което трябваше да бъде партньорска операция, в конфронтация.

Когато прочетох на глас бележката на Нюланд, Путин самодоволно отказа да я вземе и се престори, че не знае кой е Ивашов, което беше явно неправдоподобно. Посланието му беше двойно – той знаеше подробности от далечното ми минало, но нямаше да ми позволи да науча какво се случва тук и сега или какво предстои да се случи.

Часове по-късно няколко малки руски бойни части, които наблюдаваха примирието в Босна, преминаха Южна Сърбия и нахлуха в Косово, поздравявани по пътя им от сърбите като спасители. Руското външно министерство публикува опровержение, а по-късно и неубедително комюнике за това как мошеническата операция била инцидент. Руският контингент се установи на летище край столицата на Косово, а многонационални сили на НАТО навлязоха от Македония. Това, което на пръв поглед приличаше на фарс, се превърна в нещо опасно, когато стана ясно, че руската армия може да изпрати подкрепления по въздух и да предизвика война.