И талибаните също плачат

Снимка: EPA/ БГНЕС

В разгара на битката няма много време за мислене, но последиците от сраженията оставят дълготрайни следи върху психиката. Посттравматичният стрес е жестоко изпитание за мнозина, които се завръщат от война – без значение на чия страна са се били. С еднаква сила се отнася и за тези, които претендират, че водят „свещена война срещу неверниците“. Джихадът е изпитание. Една история на BBC за психиатъра… на талибаните.

В края на 1990 г. талибаните установиха контрола си над Афганистан, но с цената на сражения, които оставиха дълбоки следи върху психиката на повечето бойци на движението. Един лекар разпознава проблема и макар да не е съгласен с идеологията, която изповядват, започва да ги лекува.

„Спомням си първата група талибани, които дойдоха да ме видят“, казва афганистанският психиатър Нейдър Алеми. „Идваха на групи, не поотделно. Когато лекувах един, той разказваше после на другите. Войниците се появяваха с лист хартия, на който бе написано името ми. Казваха, че съм излекувал техен приятел и искат също да бъдат излекувани. Повечето от тях никога не бяха ходили на лекар“.

Алеми, който живее в Мазар-е-Шариф в северната част на страната, е позната фигура в Афганистан. Талибанските сили превземат града през август 1998 г. и овладяват голяма част от околността. Въпреки победите им на бойното поле обаче, Алеми разпознал безпогрешно ранената психика.

Той бил единственият психиатър в северната част на Афганистан, говорещ пущу. „Езикът е много важен – и точно защото говорехме на един език, те успяха да се отпуснат пред мен“, смята той. Един ден талибанският молла Ахтар Османи призовал Алеми. Ахтар бил вторият човек в редиците на талибанското движение след духовния водач молла Омар.

„Той чуваше гласове и халюцинираше. Бодигардовете му ми казаха, че го чуват да бълнува нощем“, заявява психиатърът. Хората на молла Ахтар споделили още, че шефът им често не ги разпознава.

„Един бог знае колко дълго е стоял този човек на фронтовата линия и колко хора са убити пред очите му. Възможно е всички тези експлозии и писъци още да са отеквали в главата му, дори когато се е намирал в кабинета си“.

Алеми искал да се среща с молла Ахтар редовно, за да може да го лекува дългосрочно, но пациентът му ходел по мисии на всеки 3 месеца и пропускал много от уговорените часове. По-късно – през 2006 г., молла Ахтар е убит при въздушен удар.

Лекарят е лекувал и други високопоставени талибани.

„Станахме нещо като приятели. Един ме помоли да го видя в централата му. Страдаше от депресия и хронични болки и аз му изписвах лекарства за облекчаване на симптомите. Не помня точно колко души са ме посещавали, но със сигурност са били хиляди. Лекувах ги почти три години, преди Мазар да бъде превзет отново през ноември 2001 г.“

Тъй като повечето от тези пациенти не бяха ходили на лекар преди, Алеми ги питал дали техните командири са им забранили, но те отрекли.

„Ако трябва да съм честен, толкова се бяха вглъбили в мисията и ежедневието си, че нямаха време за лечение. За моя изненада обаче всички вярваха в моите методи на лечение. Причината, която посочиха за психичното си здраве, бе несигурността в живота им. Те нямаха контрол върху случващото се. Всичко бе в ръцете на командирите им. Бяха депресирани, защото никога не знаеха какво ще се случи в следващата минута. Повечето от тях не бяха виждали семействата си от месеци – и децата си, които вече бяха пораснали“.

Алеми заключил, че много от войниците искали да умрат. „Казваха ми, че искат да се самоубият, но не могат заради ислямските ценности“. Един от тях му казал: „Всеки път, когато съм на фронтовата линия, ми се иска някой да ме застреля и да прекъсне живота ми, но аз оцелявам и продължавам да мразя този живот“.

„Лекувах талибаните като човешки същества, както лекувам и другите си пациенти, макар да знаех, че те са причина за всичките проблеми в обществото ни“, признава Алеми. „Понякога плачеха, а аз ги утешавах“.

Консултациите стрували около един американски долар, а талибаните често изпращали съпругите и дъщерите си на лечение при Алеми. „Те също страдаха депресия, защото нямаше да видят съпрузите, бащите си дълго време и не знаеха какво ще им се случи в бъдеще“, обяснява психиатърът.

Дори прословутата религиозна полиция – Амр Бил Ма’руф, го оставила да практикува. Алеми си спомня как един ден полицаите приканвали хората на молитва от високоговорителите си, а той все още преглеждал пациенти. Когато разбрали за това, му разрешили да продължи.

Той споделя още, че докато лекувал талибани, жена му водела тайно училище за около 100 момичета – въпреки че талибаните забраняват на жените да учат. Парвин Алеми ги учела на литература, език, математика и ислямски книги.

„Просто исках да образовам момичета. Сега някои от тях са лекари, инженери и учители. Всички те ценят това, което направих за тях. Те твърдят, че са щели да останат неграмотни, ако не ги бях образовала“.

Тя разказва, че ги помолила да идват един по един, а не на групи, за да избегнат подозрения. Училището било тайно, а учениците не споделяли на никой.

Повече от 15 години по-късно Алеми продължава да лекува афганистанци, травмирани от конфликта. Опашките в болницата му са огромни, а основните им оплаквания са депресия, промени в настроението и кошмари.

През 2010 г. Министерството на здравеопазването съобщи, че 2/3 от населението на Афганистан има някакво психично страдание. Проблемите са причинени главно от продължаващото насилие, бедността, безработицата, домашното насилие и наркоманията. Войната в Афганистан на практика не е спирала от повече от 20 години – преди американските сили и ръководената от тях многонационална коалиция, в Афганистан десет години останаха съветските войски.

Национално проучване, проведено от американските Центрове за контрол и превенция на заболяванията през 2002 г. показва високи нива на депресия, тревожност и посттравматично стресово разстройство, като най-засегнати са жените и хората с увреждания.