Доколко сериозен е сепаратизмът в Италия

Канал Гранде във Венеция. Снимка: Wikipedia

Джорджо Педронето, специалист по политически науки, финанси и маркетинг. Статията му е публикувана във френското издание „Атлантико“.

Вниманието на международната общност е приковано от събитията в Украйна и референдума в Крим, но нещо подобно се случва и в Италия. Сепаратистки настроения съществуват и във Венеция, и в Сардиния… Какво е това, последните огньове на трансалпийския карнавал или симптомите на нещо по-дълбоко?

Наистина ли Италия е така единна и неделима?

В миналото италианските ученици бяха обучавани да мразят Клеменс фон Метерних, канцлерът на Австрийската империя от началото на ХІХ век. Но с какво толкова се е провинил този велик дипломат, един от главните организатори на Виенския конгрес? С това, че си е позволил да нарече Италия „географско понятие“. По негово време това твърдение не е било лишено от логика. Метерних произнася тази фраза, когато на територията на съвременна Италия съществуват половин дузина държави: Сардинското кралство, Ломбардско-Венецианското кралство, Пармското херцогство, Моденското херцогство, Великото херцогство Тоскана, Папската област и Кралството на двете Сицилии. В обединена Италия Метерних винаги е бил възприеман като връх на имперското и реакционно презрение към младата нация. Училищната пропаганда възпита в цели поколения италианци патриотичната ненавист към Австрия, но всичко това се промени в навечерието на Втората световна война, когато съюзът с Третия Райх ни принуди по нов начин да погледнем на отношенията с всички германци.

Каква е Италия? Единна и неделима държава, както е записано в Конституцията? Или мозайка съставена от разнородни реалности, в която общото национално чувство се появява само по време на мачовете на националния отбор по футбол? А какво са сепаратистичните инициативи, които предизвикаха толкова шум през последно време в медиите? Някакъв нов вид фолклор? Или признаци за разпадането на унитарната някога държава? Събитията от последните няколко седмици ни напомнят, че в геополитиката е възможно всичко, че не съществува вечно статукво.

А беше ли обединението истинско?

За начало нека набързо си припомним, как Италия стана една нация.

На 17 март 1861 парламентът в град Торино провъзгласи раждането на Кралство Италия, на пръв поглед едно тромаво създание, от което никой не се нуждаеше чак толкова много. То не беше нужно на премиера на Сардиния Камило де Кавур, който подписа споразумението за съюз между Сардинското кралство и Франция на Наполеон ІІІ, за да завоюва Паданската равнина и да не разширява границите по на юг. Към това не се стремеше и Наполеон ІІІ, който искаше да създаде наполеоновско кралство в централна Италия, запазвайки при това властта на Папата в неговите земи /за това настояваше набожната императрица Евгения/. Джузепе Мацини мечтаеше за републиканска Италия.

Както и да е, авантюрата на Джузепе Гарибалди, който година по-рано беше тръгнал на поход да завоюва Сицилия и останалите южни земи, принуди де Кавур да се намеси: в противен случай целият юг можеше да се окаже в ръцете на радикалите, които в душата си не можеха да понасят монархията на Савоите. По тази причина след превземането на Неапол трябваше да се обяви анексията на новите територии от короната на Виктор Емануил ІІ …и да се изпрати армията да потуши скритата гражданска война, която в продължение на години бушуваше в южна част на новата държава.

Обединението беше наложено отгоре, като едновременно с това то не беше желано нито от южните земи, нито от северните елити, които бяха поразени от изостаналостта на новите придобивки. Никаква патриотични митология не е в състояние да изтрие следите от нежеланата и неподготвена анексия. А различията между регионите остават много силни и до ден-днешен. Привържениците на разширяването на Европейския съюз и интеграцията на изключително различни страни в еврозоната трябва много внимателно да се вгледат в италианската история. Прочутата фраза „Първо ще създадем Италия, а след това италианците“ е можела да се използва само при най-образованите класи. Като цяло се смята, че най-голям принос във формирането на някакво чувство за национална принадлежност са дали Първата световна война /1914-1918/, когато в траншеите са смесили хора от всички региони и социални слоеве, и началото на телевизионните излъчвания през 50-те години на ХХ век.

Федералистки мечти

Федерализмът в този вид, в който е познат в САЩ и Германия, едва ли може да стане част от италианските политически нрави. Макар исторически страната да е била раздробена и да се е състояла от няколко държави, мисълта за федерално образование със силна местна автономия не е могла да пусне корени в съзнанието. Федерализмът не се е ползвал с голяма популярност за обединението на страната, но дойде на мода през 80-те години на ХХ век на вълната на изборния успех на „Северната лига“. Нейният истински мотив беше данъчен бунт срещу „крадците“ от Рим. Всичките размишления на Лигата за федерализма не доведоха да някаква конкретна реформа на държавното устройство, а самата тя след няколко опита за коалиции със Силвио Берлускони изпадна и отстъпи своето място на протестния електорат на Движението „Пет звезди“ на Бепе Грило. Това е края на федералистичната или дори сепаратистката утопия? Не! Ако нещо не може да бъде постигнато със силата на оръжието или законите, то може да се тръгне по дълъг път…комедия от маски!

Всичко е шега…но най-добре се смее този, който се смее последен

Новините днес са изпълнени с две удивителни инициативи. Във Венеция искат да проведат референдум за отделянето на региона от останала Италия и да възстановят блясъка на Светлейшата Република Венеция, която е престанала да съществува след наполеоновското нашествие през 1797. А в Сардиния върви петиция за присъединяването на острова към…Швейцария! Тези проекти имат една обща черта: те съществуват само в интернет.

Както лесно можем да се досетим всичко това са само шеги /или в краен случай доста странни идеи/. Пресата усилено подчертава, че те са лишени от юридическа сила, но в бъдеще това може да се промени.

Историята ни показва, че границите постоянно се променят, и би било глупаво и дори опасно да вярваме в тяхната вечност. Нека си спомним за принципа, който през 1918 провъзгласи американският президент Удроу Уилсън: самоопределението на народите. Тогава ставаше дума за разделянето на Австро-Унгария, но този принцип напомняше за себе си през целия ХХ век, при това понякога за голямо недоволство на победителите в двата световни конфликта /особено що се отнася до деколонизацията/.

Самоопределението на народите съдържа в себе си семената на конфликта: такъв стремеж може да се натъкне на желанието на политическите сили да запазят за себе си контрола над една или друга територия.

Любопитно ще е как би реагирала една западна държава на сериозен епизод на центробежно самоопределение на част от нейната територия? Какво ще се случи, ако искането за независимост получи подкрепата на значителна част от населението и депутатите? Не е нужно да ходим в Крим, за да намерим примери. Те са под носа ни, в такива цивилизовани страни като Великобритания /референдумът в Шотландия/ и Испания /все по-ярко изразеното желание на Каталуния да живее отделно от Мадрид/. Как би реагирала суверенната държава на перспективата за независимост или отделяне на съществена част от нейната територия? Коя либерална и демократична страна може да си позволи да изпрати войска и да разпръсне метежниците, особено ако те са мирни и се ползват с подкрепата на мнозинството?

Ще се превърне ли завръщането на Венецианската република и появата на швейцарски кантон на Сардиния в поредното кръвопролитие или политическата карта на Европа я очакват големи промени?