Mors Studiorum. Смъртта на (класическото) образование

Лутаме се между развалините и варта се рони по рамене ни, докато хора от типа #Кой? ни се смеят от основите на бъдещето. Бихме им казали „Pedicabo ego vos et irrumabo“, ако изобщо беше важно. Но не е. Веселин Николов разсъждава за НГДЕК, класическото – и образованието изобщо.

Живеем във време, което изрони фасадите на старите комунистически градежи до тухла. По-лошото е, че новите демократични постройки така и не успяват да изпъкнат естетически. Така попадаме в държавата на ронещата се вар от сградите на соцмодернизма и незавършените основи на светлото капиталистическо бъдеще, което за по-кратко можем да наричаме Годо.

И ето ни в неподходящото време, в което старото не функционира, а новото, което все още го няма, вече трябваше да е проработило. Националната гимназия за древни езици и култури „Константин – Кирил Философ“ не прави изключение и е от нещата, които времето разпробива с малкото си геоложко чукче – бавно, но сигурно.

Да бъдеш млад човек не се изчерпва с наличието на време. Младите хора преди всичко сме объркани какво да правим с „живота, който е пред нас“. Да растеш в интернет време е доста по-различно от времето на руските филми в неделя вечер. Всичко ни попадна в ръцете сравнително бързо, лесно, но и някак прекалено рано.

Ние научихме английския си от анимационните филми. Пред очите ни се изредиха всичките поколения на Power Rangers. Гледахме тайно кеча, нагласяхме телевизорите да се гасят след 10, 15, 30, 45 минути и тогава заспивахме. Купуваха ни касетки, след това дискове, после ни купиха MP3-ки и накрая се научихме да даунлоудваме. Можем да прочетем всички от Твен, Линдгрен, Юго, Керуак, Уитман и Хемингуей до Вонегът, Буковски и Уелш.

Светът форсирано натиква в ръцете ни всичко, което носи и дори в момента свети от лампичката на смартфоните, мониторите и телевизорите, известявайки, че има още нещо, което да ни даде. Така постепенно се превръщаме в хора, които се интересуват от всичко, а в същото време нямат знания за нищо конкретно. Свръхеклектична култура, без ясен център и идея.

Философските „Панта рей“ и Carpe diem, представата за свободата и преходността на живота, които предлагат, са заменени с „Всичко е възможно“, което е лозунгът на корпорацията, за която всички работим от проходилката до днес. Всичко трябва да стане сега, тук, на момента. Търпението и времето бяха сменени от бинарния код на инвестицията и печалбата.

Това резонира и върху барабаните на образованието в България, които изпълняват марша на безсмислието. В голяма част от учениците страхът от нереализиране като мислещи хора ги кара да търсят пласиране като далеч по-неангажиращото „работещ човек“. Все по-голямото търсене на тесни специалисти изкара необходимостта от обща култура от мерника на кариериста или на онези, които искат нормален стандарт на живот.

Преди години видях съм как изпитват момиче от осми клас, за да не остане на поправка по химия. Въпреки че по лицето си имаше повече химически съединения от бояджийски цех, тя нямаше представа какво са неутрони и електрони. Две години по-късно същата продаваше отговори за матурата по български език и литература.

При тези условия няма как да не се запиташ каква ще е печалбата, ако инвестираш сериозна част от времето си в нещо относително като античната култура. Задаваш си въпроса къде е мястото на Омир и Овидий в света на корпоративните сливания и лошите кредити. Осъзнаваш, че Омир не е заживял по-добре, след като е написал „Щитът на Ахил“, а от друга страна Бил Гейтс е напуснал колежа. Окончателните ти тези в живота са готови, когато разбереш, че листовките на КАТ не са на старобългарски, а в най-лошия случай CV-то ти трябва да е написано на английски.

Ето така стигнахме до момента, в който почти никой да не е прочел поетиката на Аристотел („За поетическото изкуство“), а е формирал представата си за античната литература през Perseus.

Някъде между покемон, макдоналдс и Gangnam style дебелите книги на предишните ценности са послужили за палимпсест на нови, които все още се пишат и трябва да привикваме към тях в движение. В момента класическата гимназия изглежда като най-стария дъб в градината на живота, непоклатим за ветровете на съвремието. Аз съм само една хилядна от всички завършили гимназията. Една стотна от тези получили пръстени от пет години насам.

От класическата гимназия все още излизат интелигентни млади хора, с различен тип мислене. Хора, които имат познания за неща, от които масите дори не се интересуват. Проблемът е в дълбочината на тези познания и дали го няма моментът на празнодумството. Докъде с това, че сме чели речи на Цицерон, „За Гражданската война“ на Цезар и имената Тантал и Белерофонт са ни познати, не свършва всичко.

Кога фактът, че не можем да изредим походите на Херкулес, цезарите на Рим и не прочетохме „Илиада“ ще бъде проблем – и за кого. Нима това, че знаем по няколко сентенции и какво свързва „Гилгамеш“ и „осем лакътя“ в едно изречение ни прави класици? Наясно съм, че това не е проблем само на моето поколение и далеч не за всеки Менип е бил любим литературен герой.

Въпросът ми е докога ще продължава това, докъде ще стигне. Кога класическата гимназия ще излезе в летаргичното си състояние, в което приемат някакви деца и те излизат след пет години с тройки по старогръцки. Само някаква част от хора от всеки випуск е способна да преведе смислено текст на старогръцки – ако срещне случайно такъв някъде. За много други ще е невъзможно, дори да се ровят цял ден по речници. Разбира се, имах и съученички, които играеха на бесеница със старогръцки думи, но това само по себе си е изкуство достъпно за малцина.

Ако повечето от наборите ми могат да започнат изречението: „Митът е фолклорна езикова структура, сетивно обобщено, емоционално и фантастично отражение“, то завършилите преди десет години могат дори и да го завършат. Тези, които в момента са десети клас, нямат никаква представа откъде е изречението и с каква част от Класическата е то. Ако трябваше да продължа с още една декада нещата биха придобили антиутопичен характер.

Пишейки, исках да преведа „Смъртта на класическото образование“ на латински. Отне ми десет минути, за да разбера, че няма да се справя. На доста хора, които познавам, ще им отнеме много по-малко време. Обадих се на човек, завършил класическата през 2004-а и той, излизайки от гласоподавателната секция, т.е. в необходимото минорно настроение, ми отговори: Mors Studiorum Classicorum.

Много е удобно да говоря от позицията на вече завършил, но мисля, че това трябваше да направят много други, доста отдавна. Ясно е, че Класическата гимназия се нуждае от промяна. Може би трябва да върнат минималния бал, заради който някога са изключвали ученици всяка година.

Някои казват, че гимназията трябва да се завършва с изпит по старогръцки и латински. Други и подобни „репресивни“ мерки могат да бъдат измислени и приложени, донякъде с право. Аз не съм този, който трябва да решава тези неща, а може би не съм и най-достойният пример за класик. Просто съм онзи, който изказва мнение.

Представата ми за класическата култура в България е, че стиска последния си дъх между зъбите, в името на запазване на аромата на относителната обща култура. Класическата гимназия в сегашния си вид има ролята на olips-изъм за болната от халитоза госпожица Класическо образование, а хората с лош дъх не привличат никой. Именно този интерес го няма и именно това е причината да има сто и двама кандидатстващи за сто места.

Класическият дух го няма поне в каноничния му вид. Дали е умрял завинаги, надявам се не. Този сегашният е някакъв хумункулус, получен от бележкарството, преписвачеството, претенцията за илюзорно превъзходство и примирението пред вече направения избор. Всичко това с целта за получаване на диплома с оценки, достатъчни, за да се махнеш. От гимназията, от държавата.

И отиваш да учиш политология, кино, право, туризъм, мениджмънт, културология, журналистика и разбира се, това е правилно. За всички. Никога не се е очаквало нищо друго, от никой. От теб, от завършилия класическата гимназия, от другия от езикова, от някоя друга профилирана или от което и да е училище. Разликата помежду ви е, че ако те нямат представа колко са главите на Илиада, ти единствено не си сигурен за точната цифра, но си близо.

Една от мисиите, които преподавателите в НГДЕК имат, е да формират в учениците един особен начин на мислене. Възгледи и житейска философия, която се различава от масовата. „Помогни ми да те възвися“ е мотото на гимназията, което поставя тази задача пред преподавателите, а и пред учениците. Тя е или най-трудната или най-лесната.

Едно от основните неща в нея е съмнението. Да те научат да търсиш своите истини и да не приемаш чуждата дума за своя и общия знаменател.

За първи път изпитах подобно дълбоко съмнение и то в себе си в началото на моето обучение. Традиционно за осмокласниците в гимназията се провежда състезателна игра между паралелките, т.нар. Класическа олимпиада. Въпросите са върху древногръцките митове и легенди, историята на Елада и Рим и други неща, обвързани с античността.

Това, че не знаех почти нищо по тези въпроси, ме накара да си задам въпроса „Абе какво правя тука“. Облекчение беше, че голяма част от въпросите на учителите оставаха без отговор. Озадачените физиономии и на тях и на съучениците ми говореха, че не само аз се питах същото в този момент. Хармонията в мен се възстанови напълно едва в края на олимпиадата, Тогава разбрах, че никой нямаше представа кои са Епигоните, но всички знаеха какво е сиртаки.

Още тогава е било време за промяна, а може би и преди това. Тя дойде сега. Независимо дали ще започнем Ab Iovis или ab mala, все ще стигнем до положението, в което се намира гимназията и двата стана на будителите-войни, взаимно обвиняващи се чии хора са в Троянския кон.

В момента, там някъде, между циганите, които продават цигари, травеститите на булевард Христо Ботев, пликчетата с лепило, порутените сгради, заселени с емигранти, фризьорски салон „Ишмаил“, магазин „Ирак“, джебчиите и неофициалните бардаци, там по средата на всичко е НГДЕК.

Не мисля, че мястото на гимназията е там. В същото време мисля, че Модерно предградие е ирония на соцкултурата, която трябва да крием дълбоко от себе си. Според мен промяната на мястото трябваше да е едно от последните неща, които да се случат на гимназията. Дори платоновата Академия не е била нищо по-различно от градина. Мъдростта и знанието нямат нужда от покрив, а от хора, които да разберат, че света няма преградни стени. Замесените в скандалите от последните години не спряха да строят такива помежду си.

Общата представа е, че НГДЕК е елитна гимназия. Повечето знаят и за задълбоченото изучаване на история, а някои ги посплашват и с латински. Когато аз кандидатствах, изпитът беше върху българска история и литература. Спрямо това, което ще се учи в гимназия, този изпит те поставяше в положението на героя от рекламата за бисквитки- Не си готов.

Сега явно не е така. Днес приемният изпит в НГДЕК е тест върху античната история. Това е една от малкото наистина положителни промени. Така тези, които кандидатстват, наистина имат ясна представа какво е класическата гимназия. Дори имаше и такива, които знаеха къде е роден Херодот, а аз и в момента нямам представа, което, разбира се, е само по моя вина.

Все пак, ако трябваше да избирам, съм почти убеден – изборът ми би бил същият. Класическата е гимназия, в която ще научиш много – дори само ако седиш на чина си пет години и не правиш нищо. Това, което трябва да се промени, е отношението на учениците и на институциите. Аз можех да взема много повече, а Министерството на културата, под чиято опека е гимназията, има да дава още много.

Дори да пребориш страха от нереализиране и усещането за безсмислие и наистина проявиш амбицията да учиш, имаш нов проблем. Попадаш на учебници по предметите, формиращи класическото образование, издадени малко след създаването на гимназията. По страниците им висят надписи от най-първобитните времена на гимназията, любимите групи от ранния пубертет на родителите ти.

Някак желанието в теб умира, когато ти се налага да учиш „безполезните неща“ от учебници, по които биха се разхождали дървеници, ако те самите не бяха умряли от старост. Още по неприятното е, че често страниците с основните падежи и склонения са откъснати, защото някой някога го е мързяло да си направи пищови.

За втори път изпитах това съмнение, когато се опитах да прочета една книга за Демокрит. Беше писана в последното петдесетилетие, с твърди червени корици. Тя описваше приемствеността между идеите на Демокрит и тези на марксизма, по специално за механиката. Следва да не съм разбрал нищо за първото, но доста за второто нали? Правилно.

Това все пак ме накара да се замисля за отношението на държавата ни към класическото образование изобщо. Мислех си как книги на Платон и Аристотел се издават веднъж на двайсет години, а от Диоген Лаерций има по малко екземпляри в кашоните на пл. „Славейков“. Впрочем това е и положението с българската литературна класика. За това, че в НГДЕК четяхме текстове на старогръцки от преснимани страници на немски учебници.

Всяка година НГДЕК изпраща двамата най-добри единадесетокласници на световна олимпиада в Арпино (родния град на Цицерон) за превод от латински на речи на Цицерон. В същото време единствените добри и нови учебници в гимназията са написани от учителки, които все още преподават там, само за да има откъде да се учи. Мислех си как държавата нехае за тези неща. Докато класическата възпитава стремеж към себеразвитие, за България има по-важни проблеми от развитието на образованието.

Знанието за „биващото като биващо“ се изгуби в пуха от боя с възглавници, воден в името на съществуването. У кого тържествува непреодолимото желание да броди из хастара на непреходната антична мисъл? Проблемът при съвременния класик е, че не прави разлика между това да проиграва времето си на онлайн покер или някоя онлайн стратегия и това да превежда Херодот.

Приел всички неща „след природата“ за дадености на времето, в което просто и самият той се е случил. Онези, които се опитват да му кажат, че не е прав, са най-често учители, а въпреки всичките изключения около НГДЕК, всички българчета изпитваме еднакъв, но различен по сила негативизъм към образованието.

Наистина се надявам Класическата гимназия да не е Ахил, а качественото образование – костенурката. Ако е така, то дано парадоксът на Зенон да търпи изключения в безкрайността или поне гонката да е в правилната посока.

В това време се лутаме между развалините и варта се рони по рамене ни, докато хора от типа #Кой? ще ни се смеят от основите на бъдещето. Бихме им казали „Pedicabo ego vos et irrumabo“, ако изобщо беше важно. Но не е.

Важното е да си купим хляб и да платим тока. Тухлите нека седят голи, накрая може и ги санираме. Ние други проблеми нямаме.