Айзък Азимов: Как се раждат идеите

Есето на писателя Айзък Азимов бе публикувано за пръв път преди дни от изданието на Масачузетския технологичен институт MIT Technology Review.

Бележка от Артър Обермайер, приятел на писателя:

През 1959 г. работех като изследовател за Allied Research Associates в Бостън. Компанията бе филиал на MIT и по начало бе фокусирана върху ефектите на ядрените оръжия върху структурата на летателните апарати. Компанията получи договор с абревиатурата GLIPAR (Guide Line Identification Program for Antimissile Research – Програма за основни насоки в идентифицирането на противоракетни проучвания) от Агенцията за проекти за стратегически изследвания (DAPRA, в която е създаден и прототипът на днешния интернет – бел.прев.) със задачата да разкрие най-креативните възможни подходи за изграждане на балистична защитна система.

Правителството бе наясно, че независимо колко влага в подобряване и развиване на настоящите технологии, те ще останат неадекватни. И искаше ние и няколко други изпълнители да мислим „извън клишето“.

Когато за пръв път се заех с проекта, предположих, че Айзък Азимов, който ми беше добър приятел, би било подходящ участник в него. Той прояви желание и дойде на няколко срещи. Впоследствие реши да не продължи, защото не искаше да има достъп до класифицирана информация – това би ограничило свободата му на изразяване. Преди да се откаже обаче, той написа това есе за креативността, което бе единственият му официален принос.

Това есе никога не бе публикувано или използвано извън нашата малка група. Когато неотдавна го открих, разчиствайки разни стари файлове, осъзнах, че съдържанието му е толкова актуално днес, както когато той го написа. То описва не само процеса на съзидание и природата на творческите личности, но и средата, която способства за креативността.

За креативността

Как на хората им идват нови идеи?

По всяка вероятност, процесът на съзидание, каквото и да представлява, в същината си е един и същ във всичките си клонове и вариации, така че еволюцията и на едно ново изкуство, и на нова джаджа, и на нов научен принцип включват едни и същи фактори. Ние се интересуваме най-вече от нови научни принципи или нови приложения на вече откритите, но нека погледнем нещата по-общо.

Един от начините за изследване на даден проблем е да се хвърли поглед към великите идеи на миналото и как те са били генерирани. За беда, методът на генерирането никога не е напълно ясен дори за самите „генератори“.

Но какво се случва, когато една и съща блестяща идея осени едновременно двама души, несвързани един с друг? Може би еднаквите фактори, свързани с тях, биха дали обяснение на нещата. Замислете се за теорията на еволюцията чрез естествения отбор, създадена едновременно от Чарлс Дарвин и от Алфред Уолъс.

Има много общи неща между двамата. И двамата пътували до далечни земи, наблюдавали странни видове растения и животни, и начина, по който варират от едно място на друго. И двамата запалено търсили обяснение на този факт, но и двамата не успявали да го намерят, преди всеки от тях да прочете „Есе за населението“ на Малтус.

Тогава и двамата видели, че идеята за свръхпопулацията и измирането (което Малтус прилага към хората) пасва на доктрината за еволюцията и естествения отбор (ако се приложи към видовете като цяло).

Тогава очевидно са нужни не само хора с добра подготовка в дадена област, но и хора, способни да направят връзката между точка 1 и точка 2, които по принцип не изглежда да имат връзка.

Несъмнено през първата половина на 19 век огромен брой естественици са изучавали начина, по който видовете се различават помежду си. И огромен брой хора са чели Малтус. Сигурно някои са изучавали видовете и същевременно са чели Малтус. Но това, което е било необходимо, е някой, който изучава видовете, чете Малтус и притежава способността да прави далечни връзки.

Това е решаващият момент, рядката характеристика, която трябва да бъде намерена. След като веднъж далечната връзка бъде направена, всичко става очевидно. Твърди се, че Томас Хъксли, когато прочел „За произхода на видовете“, възкликнал: „колко глупаво от моя страна, че не съм си го помислил“.

Но защо не си го е помислил? Историята на човешката мисъл ни кара да смятаме, че има някаква трудност да стигнеш до една идея, дори когато всички факти са на масата. За да свържеш две наглед далечни неща е нужна известна дързост. Би трябвало да е така, при положение, че далечната връзка, която не изисква дързост, се прави от мнозина и се развива не като „нова идея“, а просто като „следствие от една стара идея“.

Едва след авантюрата новата идея изглежда смислена. В началото тя обикновено изглежда безрасзъдна. Звучи като връх на глупостта да предположиш, че земята е кръгла вместо плоска, или че тя се движи, а не слънцето, или че обектите се нуждаят от сила, за да спрат, когато са в движение вместо от сила, за да продължат да се движат, и така нататък.

Човек, който иска да лети, пред лицето на разсъдъка, авторитета и здравия разум, би трябвало да изглежда доста самонадеян. Тъй като той се среща рядко, би трябвало да изглежда ексцентричен (поне в това си качество) за останалите от нас. Човек, ексцентричен в едно отношение често е ексцентричен и в други.

Следователно, човекът с най-голям шанс да роди нова идея е човек с добра подготовка в определена област, от която се интересува и който е нестандартен в навиците си (да си куку, само по себе си, все пак не е достатъчно).

Веднъж намерил хората, които ти трябват, следва въпросът: дали да ги събереш, за да обсъждат проблема помежду си или по-добре да информираш всеки един за проблема и да ги оставиш да работят изолирани един от друг?

Моето усещане е, че що се отнася до креативността, е нужна изолация. При всички случаи креативният човек непрекъснато работи по задачата си. Неговият ум разбърква информацията, с която разполага, по всяко време, дори когато той не го осъзнава. (Добре известен е примерът с Кекуле, който открил структурата на бензена в съня си).

Присъствието на други може само да препятства процеса, тъй като създаването е неудобна работа. За всяка нова добра идея, която имаш, има сто, десет хиляди глупави, които ти естествено изразяваш.

Въпреки това, срещата на двама такива души може да бъде ползотворна по причини, различни от самия акт на създаването.

Няма двама души, които точно да дублират мисловните си складове. Единият може да знае А, но да не знае Б. Друг може да знае Б, но не и А, и двамата, знаейки А и Б, могат да схванат идеята – макар и не задължително веднага или дори скоро.

Още повече, че информацията може да не е от единични точки А и Б, а от комбинации, като А-Б, които сами по себе си не значат нищо. Но когато един човек спомене необичайната комбинация от А-Б, а другият – необичайната комбинация А-В, може в отговор да узрее комбинацията А-Б-В, за която никой от тях самостоятелно не си е помислял.

Струва ми се, че целта на срещата на мозъци е не да се измислят нови идеи, а да се образоват участниците за факти и комбинации от факти, за теории и блуждаещи мисли.

Но как да убедиш креативните хора да се срещнат? Първо и най-важно, нужно е да има непринуденост, спокойствие и като цяло усещане за толерантност. Светът по принцип не одобрява креативността, а да бъдеш креативен пред публика е особено лошо. Дори да размишляваш публично е доста обезпокоително. Поради това индивидите трябва да имат чувството, че другите няма да са против тях.

Ако един индивид, присъстващ на такава среща, е равнодушен към глупостите, които гарантирано ще се говорят на такива сесии, то останалите ще са вцепенени. Равнодушният индивид може да бъде златна мина за информация, но вредата, която нанася ще компенсира и отгоре това. Ето защо смятам, че е нужно всички хора на такава среща да бъдат готови да звучат глупаво и да слушат другите да звучат глупаво.

Ако някой от присъстващите има много по-голяма репутация от другите или е по-изразителен или е осезаемо по-доминираща личност, той може лесно да превземе събранието и да редуцира останалите до малко повече от пасивно подчинение. Сам по себе си индивидът може да е изключително полезен, но може би е добре да бъде оставен да работи соло, тъй като неутрализира останалите.

Оптималният брой на групата вероятно няма да е особено голям. Предполагам, не повече от петима. По-голяма група би имала по-голям сумарен запас от информация, но ще има напрежение заради чакането да вземеш думата, което може да е много фрустриращо. Вероятно би било по-добре да има множество срещи, на които присъстващите да се сменят, отколкото една среща с всички тях. (Това би означавало известна повтаряемост, но дори повтарянето само по себе си не е нежелано. Не е важно какво казват тези хора на съибранията си, а какво вдъхновяват един в друг по-късно).

Най-добрият вариант е да има усещане за неофициалност. Приветливостта, обръщения на малко име, шегите, безгрижният смях са, смятам, са от основно значение – не заради самите тях, а защото окуражават желанието да се включиш в щуротията на творчеството.

Поради което мисля, че срещите в нечий дом или на маса в ресторант са вероятно по-полезни от тези в конферентните зали.

Вероятно най-възпрепятстващото от всичко е чувството за отговорност. Великите идеи на епохите са дошли от хора, които не са получавали заплащане, за да имат велики идеи, а са получавали заплата като учители или служители в патентно ведомство, или дребни чиновници, или не са получавали заплата изобщо. Великите идеи са се появили като странични неща.

Да се чувства човек виновен, че не изкарва нечия заплата, защото не е имал велика идея е най-сигурният начин, струва ми се, да гарантира, че и занапред няма да дойде велика идея.

Вашата компания обаче провежда тази мозъчна програма с държавни пари. Представям си как конгресмени или широката публика слушат за учени, мотаещи се наоколо и помайващи се, разправящи мръсни шеги, вероятно, на държавни разноски и се обливам в студена пот. Всъщност, средният учен има достатъчно обществено самосъзнание, за да не иска да чувства, че прави това, даже никой да не разбере.

Предполагам, че участниците в такива срещи могат да получат синекурни задачи – да пишат кратки доклади или резюмета със заключенията си, или кратки отговори по дадени въпроси и да получават хонорари за това, като хонорарите ще са сумите, които иначе биха били дадени за срещите. Самите срещи следователно биха били официално безвъзмездни и това би предизвикало значително облекчение.

Не мисля, че такива срещи на мозъци могат да бъдат оставени без надзор. Трябва да има някой отговорен, който да играе роля подобна на тази на психоаналитика. Един психоаналитик, както аз го разбирам, трябва чрез задаването на правилните въпроси (и с минимална възможна намеса) да накара пациента си да обсъжда живота си по начин, по който той да го преосмисли по нов начин в собствените си очи.

По същия начин, един арбитър на сесиите ще трябва да седи там, да ръчка животните, да им зададе проницателния въпрос, да даде нужния коментар, внимателно да ги връща към темата. А тъй като арбитърът няма да знае кой въпрос е проницателен, кой коментар е нужен и каква е темата, работата му няма да е лесна.

Колкото до „джаджите“ за извличане на креативността, смятам, че те сами ще излязат от тези раздумки. Ако са напълно отпуснати, освободени от отговорности и обсъждат нещо от взаимен интерес, бидейки по природа неконвенционални, участниците сами ще измислят приспособленията за стимулиране на разговора.