Фабрика за фотография – внос/износ

Тя е златна ябълка, велик кадър или фотографско попадение. Като визуално опрощение, Тя се търси в изложби, фестивали, семинари, седмици и месеци. И зад всички хиперболи и уникални събития на година, век и т.н., прегърбена от свръх багаж, зад ъгъла стои Тя – истината. Разбира се, тя не е една, нито е единствена, защото ъгълът е винаги различен. Но понеже аз вярвам в цветното и широкоъгълно здраве на подозрението, ще се осмеля да оскверня с мисли фотоизложби от последните два месеца. На 10 септември се откри мащабно, уникално и изключително добре организирано и финансирано фотографско предприятие – фестивал Фото Фабрика.

Първо беше изложбата на открито с артикулираното заглавие „Протестиращият човек“. Кое беше уникалното тук? Това, че са събрани топ репортажни фотографии от три международни новинарски агенции и между тях и българската следа с danswithme. Това, че видяхме запис на горещи събития от парещи точки на изпепеляващи истории и помитащи революции и някакси между тях родни сценки и представления.

Да, това е страхотно, но… уви, поредица от табла, голям формат снимки, малко текст и передвиженски ход по улици, градинки и мостове и ето: добра идея, качествен репортаж и исторически момент е превърнат в най-обикновена фотопропаганда. Добре, хайде да е визуален манифест или будителска стратегия. Все тая, подобен вид експониране е като продуктово позициониране в БГ сериал и ефективен в посока туристическа кулинария, шевици и мускали срещу патриотарско изпотяване.

Аз съм последният човек, който ще тръгне да реквизира стойността на изложбата „Протестиращият човек“, но не съм единствена, която не харесва този вид излагане. Защо? Защото независимо от качество и естетическа висота, всеки вид изкуство поднесено на нивото на тротоара си остава с хоризонт на възприятие, тип улично мачле. Целта на репортажи от горещи обществени и политически събития е в новините, в медиите, за да бодат ушите и очите (това какви и чии са медиите, не е моя специалност).

Защото фотографията е средство, медиум, запис, памет, история, но фотографията е и средство, манипулация, измислица и пак … история. „Вероятно един от белезите на нашия свят е това преобръщане: живеем според някаква всеобща образност“. – казва Ролан Барт в книгата си „Camera Lucida“ и допълва: „Такова преобръщане неизбежно поставя етичен въпрос: не че образът е неморален, нерелигиозен или дяволски (както някои са обявили при появата на Фотографията), а че когато покрие всичко, той изцяло лишава от реалност човешкия свят на сблъсъци и желанията под предлог, че го илюстрира“.

Така смисълът на една фотография на боядисана в червено ръка е докато боята е още мокра; след година се възприема просто като декорация и кадър от сток банка. Смисълът на репортажната фотография не е протестърска шарада и копирайтърски слогани, смисълът е в адекватното съ – участие в бунта на човека. Защото (за мен) протестът е права линия, отсечка, вектор, еднопосочно движение, а бунтът е постоянна крива на не-то, кардиограма на несъгласието, диагностицирана земетръсна зона на амплитудна непримиримост.

Едното е момент, другото е същност. Протестът е удивителен, бунтът е въпрос. Един много важен въпрос постави втората част от ФотоФабрика с изложбата в Националната художествена галерия „Човекът и неговите състояния“, селекция от богатата фотографска колекция на музея „Алкобендас“. Един цитат на Хосе Мария Диас-Марото, консерватор и комисар на колекция „Алкобендас“: В средата на 80-те в Испания започва дълбока трансформация в съществуващите отношения между изкуството и обществото.

… В този социално-културен контекст община Алкобендас залага ясно и с решителна политическа воля на фотографията като новоразвиваща се творческа дисциплина, одобрявайки през 1993 г. създаването на фотографска колекция, която да представя стриктно творчеството на съвременните испански автори. С две думи – страхотна изложба, страхотна фотография.

И сега въпросът: Знаете ли къде се намира община Алкобендас? Според малкото, което разбрах от мрежата, това е град някъде около Мадрид с население от 107 514 души (2008) и площ 44. 98 кв. км. А знаете ли колко български общини отговарят на тези данни? Няколко и то не са сред големите. И колко от тях си имат колекция на изявени съвременни български автори, които разкриват „творческия потенциал“ на фотографията в нашата страна“?

Испанската изложба показа разнообразие от човешки състояния, уловени от всевиждащото око на фотографията, но… страхотни фотографии има много, има и в Бразилия, има и в Нова Гвинея, има в Нова Зеландия.
Има и в Плевен, има и в Добрич, но фотографска колекция на община Генерал Тошево, например, няма. Е, утехата е, че няма и на община София. Та това е въпросът.

С лекциите и гостуването на Кристина Гарсия Родеро, член на Магнум и фотографа-сюрреалист Чема Мадос се срещаме –добре, научаваме – още по-добре, разговаряме и запознаваме – направо супер, но за наша обща радост това не е новина. С подобни срещи вече свикнахме, даже леко привикнахме. И сред чаши с вино, откривания и приветствени речи дали не забравяме, че фотографията не е производство зад граница, не е само вносна технология и указание „как по-добре да снимаме“.

Фотографията като изкуство е език, който няма нужда от разговорник, но има нужда от внимание, публика, ценители и откупки, за да се превърне във фото-поезия или фото-проза, или фото-репортаж. И родна банка за съхранение на този език няма. И като намесвам финансова институция, само да отбележа финала на фестивала ФотоФабрика, който приключи с конкурс на тема „Улицата и нейните състояния“ в пространството на галерия за съвременно изкуство „УниКредит Студио“.

Резултатът е няколко родни имена фотографи, няколко известни имена в журито и няколко скромни фотографии по стените. Победителят е Мария Милкова, репортер на Нова телевизия. Наградите са раздадени, лекциите са прочетени, думите изговорени, фабриката ще затвори към 15 ноември. Това е фото финишът на ФотоФабрика.

„Ти, любителю на истината, не изпитвай ревност спрямо тези безусловни и напиращи блюстители. Никога истината не се е окачвала на ръката на един безусловен блюстител“. – Фридрих Ницше „Тъй рече Заратустра“.

И като противотежест на дотук написаното ще предложа изложбата „Пряка светлина“ на Яна Лозева в галерия „Ластици“. Доказателство за фоторепортаж, римуван като поетична визия. Обърнат мащаб на малкото или големи черно-бели увеличения на ежедневното. Изчистена фотографска митология. Незначителният човек, малкият жест, онзи от тълпата е изваден от супата на часа пик, набъбнал и разложен от лупата на обектива, извисен до пясъчен герой, който се блъска в стените на времето.

Идеята не е нито нова, нито невиждана – такива са хипертелата на англичанина Рон Муек (Ron Muek), това са миниатюрните жители на проекта на Slinkachu, това е гората от железни фигури на полската скулпторка Magdalena Abakanowicz, това е и 8-метровата фигура с вдигната пола на Мерилин Монро в центъра на Чикаго, това е палецът на Cesar Baldaccini в Дефанс, Париж. Да, и „Фотоувеличение“ на Микеланджело Антониони.

Примери достатъчно. Доброто е, че приликите не отменят оригиналността, а вършат обратното. Яна Лозева не беше пренебрегната от медиите, изложбата ѝ беше обявена от някои за събитие на годината (с това клише си връзват обувките всички). За мен не е важна табелката с номер, но смятам тази изложба за успешно преминаване на още едно ниво нагоре в проявяването на съвременната фотография у нас.

Това е взиране в пясъчното лице на другия, за да видим собственото си лице в пясъка на времето.