Да живее Паметникът на невежата армия

Паметникът на Съветската армия. Снимка: БГНЕС

Близо 80% от софиянци искат Паметникът на съветската армия да се запази. Това показа проучване на „Алфа рисърч“ сред 400 пълнолетни жители на София. Същият е делът на хората с изцяло положително или с противоречиво отношение към спорния монумент, но несъгласни той да се премахва.

Толкова за съдбата на този комунистически реликт, който периодично спречква поклонници на стари и нови идоло-идеологии. Очевидно, ако България е демокрация, този паметник трябва да остане. А така и спорът за съдбата му ще е „вечно“ жив, което е много полезно.

По няколко причини, които нямат общо с политическата пропаганда, с която от години го катерят отляво и отдясно. Разни десни електрони, например, които предизборно декларират за свое символ верую да го взривят, и сенилно левите, които се втурват да го бършат след всяка арт или политическа акция.

Първо, затриването на паметници има символен смисъл само при раждането на „новия строй“ – както се случва с Лениновите статуи в Украйна в момента. Десетилетия след това е безсмислено. Защо антикомунистическият гняв да се лее срещу парче стомана и бетон, след като в България не се състоя лустрация (в Украйна вече има такъв закон – някакъв), след като в управлението на страната, партиите и икономиката гъмжи от бивши сътрудници на тоталитарната Държавна сигурност и след като дори престъпленията на комунизма не се изучават по история в училище?

Второ. За събарянето на мавзолея на Димитров преди години например бризантният взрив е бил доставен от една печално известна напоследък фирма – „Видекс“. И както е видно от трагедията, която тя причини в Горни Лом, когато просто изличиш нещо или някого, оставяйки кратер, оставяш кратер и в представите за случилото се. Както за близките на загиналите остава загадка какво се случи и има ли виновник, така затритият съветски паметник би увеличил празнотата в представите на посткомунистическото поколение за живота завчера.

Трето, този паметник е един високо щръкнал лакмус на обществените настроения и поради това е ценен. Например от проучването на „Алфа Рисърч“ можете да разберете, че избирателите на днешната ГЕРБ са онези, които пазят топли чувства към комунизма – в отношението си към паметника те са много по-близо до симпатизантите на БСП, отколкото до тези на Реформаторския блок. Не, че това не е ясно, но нека е съвсем ясно. Половината (49%) от „герберите“ са изцяло положително настроени към паметника, а една трета (33%) имат противоречиво отношение. И едва 20% са изцяло отрицателно настроени. (Тези дялове се припокриват с общата картина за София – 4/5 – за или колебаещи се и едва 1/5 – против).

Показателно е и отношението на негласуващите към паметника – то е почти идентично с това на гласоподавателите за БСП… 65% изцяло любят паметника, колебаят се 24% и 10% го искат гръмнат. Сред тях, освен прагматично пасувалите, са и отчаяните, слепи за вредата от негласуването, обезверени и потънали в носталгия, по една брутална ирония постигайки онова, за което копнеят – да бъдат „закриляни“ от някоя партия, която да ги „брани“ с мижав ръст на минималната заплата или с 5 лева повече майчински.

В крайна сметка, тази скулптура е по-скоро комунистически тотем, отколкото паметник. В нея няма конкретен действителен „герой“ или геройство – всичко е измислица. Като в комикс, в какъвто удачно я префасонираха за пръв път няколко артисти преди години – Супермен, Роналд Макдоналд и т.н. И преобладаващата и до днес почит към него, освен за политически убеждения, е белег за историческо невежество.

И поради това, едно по-неутрално настроение към Паметника занапред може би ще е индикатор, че хората стават по-нормални и по-малко невежи (или разбира се напълно невежи). Той трябва да си остане това, което вече е – живо място за скейтборд и бира, което периодично със спрей, четки и въображение да се възкресява като паметник – не за възхвала или за отрицание на миналото, а за разбирането му, критично, без пяна на уста.