Петимата губещи от войната в Източна Украйна

Източна Украйна. Животът продължава…

В последните месеци Путин постигна това, към което се стремеше – всичко в Русия да се свързва персонално с него. Русия това е той самият. И затова поражението му е поражение на Русия, пише журналистът Олег Кашин в сайта slon. ru.

1. Загиналите. Жителите на Донбас – и аполтичните, и антикиевски настроените, мечтаещите да последват съдбата на Крим или просто за това, както учеше Ринат Ахметов, „гласът на Донбас да бъде чут“, гласувалите на майския референдум и негласувалите – или лоялните към Киев, участниците в „парада на вишиванките“ (традиционните везани украински бели ризи), патриотите на украинския флаг (най-известният от които – депутатът Рибак от Славянск, бе убит още през април), както и жителите, които си сменят мнението за случващото се в зависимост от поредния обрат на събитията. Украинските военни, войници и офицери, служещи в недоизградената постсъветска армия, които най-малко са предполагали, че някога ще получат своята украинска Чечня и ще загинат в нея.

Още по темата

Бойците на украинските батальони, за които Донбас стана продължение наМайдана. Наемниците и авантюристите от различни страни, избрали си подходящата страна, в която биха могли да повоюват. Местните опълченци и руските доброволци, хванали се на пропагандната реторика за хунтата, бандеровците и руския свят. Руските военни, сред които, доколкото ни е известно, не се намери никой, който да се възмути от тази употреба на армията – като че ли това не е армия, а наемен отряд, без знамена и бойни отличия и без слава, с анонимни могили и лъжи за тях в предаването „Время“. Изгорелите в Одеса.

Пасажерите на малайзийския „Боинг“. Няколко руски и други (първият загинал бе италианец) журналисти. Пленниците и заложниците. Случайните и неслучайни жертви. Убитите в бой и при обстрелите, от миномет или заблуден куршум, пребитите до смърт, измъчваните, загиналите от раните си. Животът на всички тези хора в резултат от войната в Донбас – бройката от статистическите сводки, които още дълго ще размахват онези, които нямат никакво отношение към тези животи и смърти. За какво умряха? За нищо, просто ей така. Кой е виновен? Никой.

2. Жителите на Донбас. В Украйна винаги е било проява на добър тон да гледаш на жителите на изтока някак отвисоко. Да допуснем, че те наистина го заслужават. В неравномерното човешко развитие на различните региони в една страна няма нищо невероятно – много страни са устроени тъкмо така.

Да преположим, че в Луганска и Донецка област действително има твърде малко хора, които средният киевски или московски интелигент би поканил на рождения си ден.

Но едва ли някой би отрекъл, че дори такива хора имат право на мечти. И очевидно мечтата на хората в Донбас преди половин година не е имала нищо общо с това – да бъдат непризната държава, зона на отчуждение, абсолютна развала на всички институции, физическа разруха и братски могили навсякъде. Между другото, тъкмо така изглежда резултатът от събитията в последните месеци за Донбас. Кой искаше това? Никой.

3. Ентуасиастите на „руската пролет“. Сред критиците на Владимир Путин винаги е имало и такива, които го недолюбват не заради потискането на демократичните права, икономическата неефективност, корупцията и натиска над свободата на словото. За тях Путин не е достатъчно империалист и дори е латентен национален предател. Събитията в Украйна примириха много от тези хора с Путин – нима Лимонов, Проханов и Дугин не писаха и не мечтаеха именно за такава Русия?

„Нашите ще се промъкват на тяхната територия, ще запознават техните хора с нашите представи за живота и идеите ни, и най-здравите и силните от тях ще станат наши, от нашата нация. А после нашите отряди ще влизат и ще довършват несъгласните“ – кратка програма на Донецката народна република от Едуард Лимонов, 2003 г.

Сега арестуваният за провалянето на концерт на Андрей Макаревич (вокалистът на старата руска група „Машина времени“ – б.пр.) член на Лимоновата партия Олег Миронов не е единственият национал-болшевик, който трябва да бъде убеждаван, че никаква „руска пролет“ не е променила нищо в живота им. И че дори акциите, смешно напомнящи за нашистките (от „Наши“ – младжкото движение на Путин, б.пр.) няма да помирят партията на Лимонов с центровете на „Е“ (Единна Русия, партията на Путин) и управленията на ФСБ по защитата на конституционния строй.

С Александър Проханов (про-путински писател и политолог) е още по-просто – веднъж просто няма да го поканят в ток-шоуто на Владимир Соловьов (тв водещ по канал „Россия“) и туй то. А виж, перспективите пред защитниците на Новорусия като Игор Стрелков (един от лидерите на сепаратистите от ДНР, руски гражданин) и низшестоящите вдъхват тревога.

Сега от Донбас вече идват слухове за репресии над останалите в региона хора на Стрелков от страна на новите власти на непризнатата република. Самият Че Гевара на донецката република е подложен само на критика от прокремълските автори и по логиката на събитията в следващия епизод следва разобличителен филм по НТВ (руски държавен тв канал), от който ще научим, че Стрелков всъщност е самата хунта.

4. Русия като такава. В продължение на няколко месеца в Русия се култивираше самосъзнание на обсадена крепост, възпитаваше се чувство на обединение пред външния враг и този враг дори не е Украйна, а целият останал свят. Решенията по украинския въпрос се вземаха от някакъв кръг хора, в който участваха – колко – десетина души, максимум двайсет.

Отговорността за решенията на тези десетима или двайсетима следва да се понесе от всички, от цялата страна. Философията на тази отговорност е формулирана в „закона на Ротенберг“ (приетият на първо четене в Русия законопроект за обезщетяването на руския бизнес заради западните санкции; Аркадий Ротенберг е руски милиардер, близък приятел на президента Путин с много имоти зад граница – б.пр.). Руските олигарси, които се сблъскаха или ще се сблъскат с проблеми на запад, нищо няма да загубят, защото техните неприятности ще се компенсират от държавата. Знакът за тъждество между Руската Федерация и личността на Владимир Путин в последната половин година стана още по-безспорен.

Приятелите на Путин са приятели на Русия, враговете на Путин са врагове на Русия и фактът, че самата Русия никой в общи линии за нищо не я пита, сочи само, че няма кой да бъде питан.

5. Владимир Путин. Поражението на Путин е пряко следствие от поражението на Русия, тъкмо защото Путин много упорито се стремеше към това всичко в Русия да се асоциира персонално с него. И именно в тези месеци най-накрая той го постигна – Русия, това е самият той. Съществуват камара легенди за това как Путин старателно се грижи за здравето си и дори половината от тях да не са истина, пак може да се предположи, че руският президент ще преживее още не едно десетилетие, при това в президентското кресло.

Това действително може да се разтегля, колкото години е нужно, едно дълго-дълго кино за неостаряващия Путин. Когато всичко в страната се свързва с един човек, тогава неизбежно историята на страната свършва с живота на този човек, и дори Путин да не си дава сметка за това, той е в незавидно положение. Но той по-скоро си дава.

За това свидетелстват историческите чествания на Путиновия 62-ри рожден ден с многохилядно шествие в Грозни (столицата на Чечня – бел.ред.), толстовките (традиционните руски рубашки) с портрета на Путин в ГУМ-а, картоненият му паметник, вдигнат в Женева, юбилейните графити в руските градове и магазините с тениски с Путин в Ню Йорк.

Путин сякаш се опитва сам да се убеди, че вече е влязъл в историята като положителен герой, но именно в тази половин година всичко вече се реши – нищо не излезе, никаква история, никакви амбиции. Остава просто да си отседи в Ново-Огарьово (извънградската официална резиденция на Путин) и да става, какво ще.