Защо американците също не излязат на улицата*

Поредните избори в България не извадиха на бял свят много загрижени за състоянието на българската демокрация – предвид омерзението на избирателя, изразено в по-слаба активност, и поредните съобщения за контролиран и купен вот и липса на ясна отчетност за произхода и количеството на вложените в кампанията средства. В Америка обаче са силно загрижени за състоянието на демокрацията си, „по-добра от която не е измислена“ – и влиянието на големите пари върху изборите. Едно мнение на проф. Лари Лесиг, преподавател по право и лидерство в Harvard Law School и директор на Edmond J. Safra Foundation в Университета в Харвард, който смята, че „Америка е много повече плутокрация, отколкото сме склонни да признаем“.

Ето нещо, което всички ние трябва да видим: пукнатината в проектираната от Хонконг демокрация – недостатък, който натисна спусъка и изкара на улицита над 100 000 жители на района, това е същият този недостатък, който е в основата на демокрацията в Америка. И когато видим това, истинският въпрос, който трябва да зададем, е какво не е наред. Всъщност, истинският въпрос е какво не е наред с нас.

Планът, който предизвика протестите в Хонконг, не отрича правото на избирателите да оказват влияние върху избора на главния управник на Хонконг. Но отхвърля първоначалното им влияние. Съгласно схемата, предложена от китайския Постоянен комитет на XII Национален народен конгрес, избирателите могат да избират измежду двама или трима кандидати кой да заеме поста. Но комисия от 1200 жители на Хонконг определя именно тези двама-трима кандидати. А протестиращите се опасяват, че при такава процедура комисията ще бъде доминирана от пропекинския бизнес и политически елит и поради тази причина кандидатите, които ще подбере, няма да отразяват възгледите на гражданите на Хонконг като цяло.

За разлика от жителите на Хонконг, повечето американци си казват: „Нищо не може да се направи“

Но всъщност точно това е, което се случва и с демокрацията в Америка. Кандидатите, за които гласуват американците на избори, се одобряват преди това на първични избори в самите партии. Но за да бъде в състояние да се яви на първични или общи избори, всеки от кандидатите трябва да осигури преди това една добра сума за кампанията. И не ние сме „доставчиците“ на тези пари. А тези, които ги осигуряват, не са дори наша представителна извадка.

Те са една много, много малка част от онзи 1% (който може би отговаря на 1200-те души от комисията в Хонконг), който, както твърди проучването на преподавателите от Принстън Мартин Гилънс и Бен Пейдж, продуцира правителство, което е отзивчиво към „интересите на икономическия елит и организирания бизнес“, но не и на „предпочитанията на средния американец“. Ние имаме, също като Хонконг, един доста, да го наречем, предубеден, филтър на първото стъпало на нашата демокрация. И тази пристрастност създава правителство, което не съответства на нашите интереси и предпочитания.

Но защо тогава американците също не излязат на улиците?

Защото, за разлика от жителите на Хонконг, повечето американци смятат, че нищо не може да се промени. Хонконг все още твори своята демокрация. И все още изглежда възможно тя да тръгне в правилното русло, тъй като е още в детска възраст. Но пред очите на американците е господството на големите пари в политиката и обществото като цяло. Така че те не виждат шанс нещата да се променят като цяло. Демокрация, чийто фундамент е подронен от зависимости от хората, които финансират кампаниите, изглежда неизбежна в днешна Америка – също като смъртта и данъците. Нашата демокрация навлезе в средната си възраст. И ние сме се примирили, че нищо повече не може да бъде направено.

А най-перверзното е, че движението, което най-силно настоява за подобна реформа, всъщност допринася точно за това примирение. Единствената изключителна цел на реформаторите е Върховният съд, и решенията, които поразяват финансовите регулации на кампаниите. Тези решения са конституционни решения. Те могат да бъдат отменени само от нов съд – или поправка в Конституцията. (През 2012 г. Върховният съд на САЩ реши, че компании ще могат да финансират предизборни кампании в САЩ без никакви ограничения. Две години преди това върховните съдии решиха, че корпорациите имат конституционно право да участват в предизборните кампании, като се мотивираха с принципа на свободата на изразяване. Бел. на Ureport.bg)

Но бариерите за осъществяване на подобна поправка са толкова недостижимо високи, че изглежда справедливостта, която налага Върховният съд, ще се рее завинаги нейде в пространството. Така че едни смятат, че това, което можем да направим, е просто да ги чакаме. Повечето вярват, че докато не се промени съдът, нищо не може да бъде направено. Но тази гледна точка е изначално сбъркана.

Естествено, съвсем ясно е, че само с един закон Америка не може да промени радикално начина, по който се финансират кампании. Но мнозинството в Конгреса може да приеме закон за създаване на малки публични фондове за финансиране на избори, перфектно конституирани дори по стандартите на Върховния съд, които ще възпрат влиянието на големите първи на първоначалния етап от изборните кампании.

Така, вместо да възкресява непрекъснато най-малката фракция от онзи 1 процент американци, тези малки фондове ще дадат възможност за набиране на по-малки дарения, но от широк кръг американци. Така ние всички ще финансираме изборите, както се очаква, че и всички трябва да гласуваме на тях. Онзи необективен филтър на първия етап ще бъде елиминиран. И ще дадем на американците причина отново да повярват, че действията на Конгреса не са били водени от интересите на „икономически елит и бизнес интереси“ сами по себе си.

Ние искаме същата демокрация, за която Хонконг протестира – представителна демокрация, представителна на всеки етап от изборите.

Тази истина накара стратега на Републиканците Марк Маккинън и мен да стартираме MaydayPAC (super PAC to end all super PACs както я обяснява самият Лесиг – бел.р.), стратегия, чиято крайна цел е да промени схемата на финансиране на изборите и изборното законодателство като цяло. Това преминава през избор на колкото се може повече конгресмени през 2016 г., които да подкрепят реформата.

През 2014 г. ние избрахме няколко „състезания“, за да докажем това, което Вашингтон най-много отрича: че ако им се даде шанс, американците, също като гражданите на Хонконг, са достатъчно загрижени за интегритета на правителството си и биха гласували за кандидати, които се ангажират да го възстановят. Ако успеем да ги убедим в това, ще се върнем през 2016 г., с достатъчно ресурси, за да спечелим Конгреса, който да прокара фундаменталната реформа в начина, по който се финансират кампании.

Ключът е план, за който да е ясно, че може да бъде спечелен, защото ако има битка, която има шанс да бъде спечелена, я има и неизчерпаемата енергия на американците да се присъединят към тази борба. Ние искаме същата демокрация, за която Хонконг протестира и иска да получи – представителна демокрация, представителна на всеки етап от изборите. Дори и половината от американците да го поискат, то значи бъдете сигурно, че ще я получим.

Студентите от Хонконг започнаха демонстрации и протести. Но това движение сега трябва да прерасне в световен мащаб. Демокрациите по целия свят са загубили връзка с този основен и фундаментален принцип – че всеки етап от изборите трябва да бъде безпристрастен и неповлиян от странични зависимости, ако системата иска да спечели доверието на хората.

Ние трябва да се присъединим към протестите в Хонконг и да настояваме за това навсякъде.