Цената на профанизма

с. Горни Лом

Производствената злополука в завода в Горни Лом е една от най-тежките трагедии с човешки жертви в историята на индустрията с амуниции през 21 век. С нея България се нареди сред държави като Конго, Албания и Китай, претърпели подобни злополуки през 21 век – все страни, в които цената на човешкия живот е делеч по-ниска от цената на съвременните технологични решения. В държавите от ЕС подобни злополуки отдавна са минало – последните случаи са от Втората световна война или малко след нея.

След злополуката се разигра познатият сценарий – министри и главен секретар се втурнаха към Горни Лом, застранаха с тъжни физиономии пред камерите, изказаха съболезнования, прокуратурата образува производство срещу неизвестен извършител и т.н. … След това потече познатата медийна помия по въпроса кой е виновен, свършили ли са си контролните органи работата и защо заводът не е бил затворен.
Въпросът не е защо заводът не е бил затворен. ВЪПРОСЪТ Е, ЗАЩО ТОЙ ВЪОБЩЕ Е БИЛ ОТВОРЕН?

В България, в която, за да откриеш баничарница, се изискват десетки документи, за издаването на лиценз за производство на боеприпаси (представляващо общоопасно производство – в смисъл че може да убие много хора с еднократен акт) се изисква да има помещения, отговарящи на съответните строителни изисквания по ЗУТ, мобилни установки и т.нар. „квалифициран персонал“. Изискването за квалификация на персонала се свежда до това лицата, заемащи ръководни длъжности в предприятието, да имат определено висше образование и познания в определи области, а служителите, извършващи технически операции – средно техническо образование и познания в определени области и някаква квалификация по Правилника за безопасността на взривните работи от 1996 г. (който не е обнародван).

Практически квалификацията на лицата се контролира чрез това дали имат тапия за съответната образователна степен и квалификация – ако имат, всичко е наред. Напълно неясно е как точно се контролират т.нар. „познания“ на квалифицирания персонал и дали някой контролира технологичните им умения.

За да получиш лиценз за производство на боеприпаси не е необходимо да опишеш технологиите, които ще използваш, нито се изисква тези технологии да съответстват на най-съвременните изисквания за безопасност в областта на работата с амуниции. Не е необходимо да посочиш производствените си процеси, нито да посочиш техниката, с които ще ги извършваш. Никой не изисква да използваш съвременна техника.

Няма условия за годишни инвестиции за въвеждането на най-безопасна техника, никой не проверява технологичното състояние на предприятията – то няма и как да бъде проверено, след като няма подобни изисквания. Няма изисквания за инвестиции в съвременни цялостни системи за безопасност на труда, нито за размер на ежегодните инвестциии в програми за обучение на персонала и развиване на уменията му.

В 21 век, когато големите западни компании, работещи в областта на оползотворяване на амуниции, инвестират предимно в технологии и технически решения за безопасно оползотворяване, включително роботизирано оползотворяване без човешки фактор, в България е напълно нормално да режеш мини на струг, като използваш хора със средно техническо образование и „познания“, придобити в рамките на два–три дни обучение в предприятието.

Въпреки че според малкото експерти, които се изказаха по темата, механичната технология по обезвреждане на мини е неконтролируема и неминуемо периодично води до подобни злополуки, които няма как да бъдат предотвратени. Докато в страните, в които човешкият живот и производствената репутация представляват ценност, основните инвестиции са в системи и ноу-хау за безопасност и програми за обучение на персонала, в България основните инвестиции са в сгради, отговарящи на ЗУТ (за справка виж баланса на злополучния завод в Горни Лом, чийто най-ценен актив са сградите му).

И тук стигаме до въпроса за профанизирането. Държавното профанизиране, при което лицензирането се извършва не заради постигане на някакви съществена обществени цели, а заради самото лицензиране (и евентуално за осигуряване на корупционни плащания). При което контролът се осъществява не с цел да се осигури смислен обществен интерес, а ей така – защо трябва да има контрол (и разбира се, заради корупционните плащания).

Държава, в която не са важни резултатите, а тапиите и документите. Държава, в която нито един министър, висш администратор или водещ политик не потърси експертна гледна точка върху трагедията, нито пророни дори една дума за недостатъците на общите правила за производство и контрол на общоопасните средства и материали (които са истинската причина за трагедията). И никой не направи нито едно смислено предложение, което да препятства подобни трагедии в бъдеще – като например, за въвеждане на подробно законодателство, изискващо общоопасни производства да бъдат осъществявани само при спазване на съвременни технологии и на задължения за въвеждане на такива технологии.

Не, те просто стояха с лицемерно тъжни физиономии, търсеха виновните, громяха контролните органи, обвиняваха съда или предлагаха безумни популистки идеи за извършване на дейността само в държавни заводи (които са още по-технологично изостанали и единствената причина, поради която не са се взривили, е че не работят).

Защо, например, въпросният лиценз за производство на боеприпаси се издава от директора на Главна дирекция „Охранителна полиция“? Нима той е експерт в областта на боравенето с боеприпасите с продължителен минал опит, придобит в технологично развити предприятия? Нима той познава съвременните технологии в тази област, нима редовно чете чужди специализирани издания, за да следи последните технологични постижения в съответната област? Нима е радетел за налагането им в България? Нима той е заобиколен с експерти със съвременен технологичен опит? Не, едва ли. Той просто е поредният обичаен чиновник, на който е възложено да разрешава и контролира дейност, от която има само обща представа. Ей така, по документи, за да се спази привидността за правила и контрол.

Защо въпросните лицензи не се издават от екпертен съвет, изискващ прилагането на най-безопасни технологични решения? Защо контролът не е фокусиран върху проверка на технологичното и кадрово състояние на предприятията, а върху това дали имат дневник за пускането и спирането на тока? И какво като имат дневник? Ще направи ли това по безопасно разглобяването на мини на струг?

Прочетох, че ДПА е написала, че оръжия от друга епоха сеят смърт на Балканите. Не, не оръжия от друга епоха, а една държава от друга епоха сее тази смърт. Държава, която през 21 век законно допуска да се обезвреждат мини по технологии и със средства от времето на Втората световна война. Нашата профанска държава.