Уроците на 106 години независимост

Цар Фердинанд обявява независимостта.

Изстраданата свобода и самостоятелност на българската държава са отговорност за всички ни и урок за това, че трябва да уважаваме независимостта на другите, защото ние сме част от едно демократично семейство, в което тази ценност е основополагащата. България направи своя избор между силата на властта и силата на демократичността. И не трябва да се отклоняваме от поетия път. Това се казва в обръщение на президента Росен Плевнелиев по случай 106 години Независимост на България, съобщиха от прессекретариата на държавния глава.

Днес отбелязваме 106-годишнината от деня, в който страната ни окончателно отхвърли зависимостта си от Османската империя и едно свободно, но „васално“ княжество отхвърли договорките между Великите сили, за да покаже истинската си сила – по миролюбив и достоен начин.

„Най-сетне, който не рискува, не печели“ – думи на княз Фердинанд, които бележат решението му да подкрепи българската дипломация и правителство в усилията страната ни да се пребори за новия си статут, да защити Съединението и да утвърди мястото на България сред европейските държави.

Почти два месеца по-късно – на 22 септември 1908 г., в Иван-Асеновата черква „Св. 40 мъченици“ в „древната“ столица Велико Търново е обявена независимостта ни – акт, роден от копнежа на българите за самостоятелност, за напредък, акт на национално самочувствие, който показва, че нищо не може да пречупи свободолюбивия дух. А той е вкоренен здраво в българската идентичност.

Днес е български празник не просто заради изпълнената с толкова много история дата, а защото народът ни винаги е показвал решимост с чест да отстоява правата си. Независимостта на България не е само 22 септември, тя е всеки миг от нашата история до ден-днешен – заради родолюбието на предците ни, заради куража и себеотрицанието на националните ни герои, заради непримиримостта и достойнството на съвременното гражданско общество.

И не трябва да се отклоняваме от поетия път. А с гордост да покажем, че заслужаваме мястото си сред съвременните велики сили – на демократичните държави, които не се делят на големи и малки, на бедни и богати, а са едно цяло заради стремежа да се придържат към правовия ред“. Това се посочва в обръщението на държавния глава.

Честванията не Независимостта започват от Царевец, където за втори път е прочетен Манифестът за независимостта. За пръв път той е прочетен в църквата „Св. 40 мъченици“ на 22 септември 1908 г., а от там множеството начело с цар Фердинанд (1887-1918) и министър-председателят Александър Малинов се отправя на историческия хълм.

Думата на историка

Според историка проф. Пламен Павлов независимостта на България е победа на българската дипломация. В интервю за Агенция Фокус той припомня, че като ден за честване датата е била възстановена преди петнайсетина години и това е едно от малкото хубави културно-политически събития в най-новата ни история, „тъй като комунистическият режим се опитваше този празник да го игнорира, да го забравим“.

Може би той създаваше опасни внушения, че можем да бъдем и независими, пък знаете доктрината „Брежнев“ за ограничената независимост на социалистическия лагер. Но така или иначе той днес вече присъства много убедително в нашия календар и това наистина е една от много хубавите промени през последните двайсетина години.

По думите на историка тази дата се равнява с 6 септември и с 3 март. „В случая, разбира се, няма въстанически чети и няма действия на армията, както е било в 1885 г., тъй като просто не се е наложило. Този път българската политика е била в много по-благоприятна ситуация, разбира се, и в резултат на самото Съединение. Пък и ходовете на Малинов и на неговите министри са блестящи“, отбелязва проф. Павлов.

Денят на независимостта наистина изразява в пълна степен суверенитета на младата държава, която тогава е „балканско чудо“ – ние днес не можем да повярваме в това, но в началото на ХХ век България е сочена като „тигър“, както се казва сега за някои страни по света. И това съвсем не е без основание. Ръстът в държавата и в икономиката, и в просвещението, и в самото качество на политическия елит е изключително впечатляващо на фона на останалите балкански държави, а пък и в цяла Европа.

Според историка достатъчно е да погледнем състава на правителството тогава, което е снимка на тогавашната българска нация и на нейния елит. „Министър-председателят и военният министър са бесарабски българи. Днес ние за бесарабските българи се налага непрекъснато да припомняме колко са важни, каква част от нацията са, а тогава те наистина са част от управлението на държавата, и то двама велики бесарабски българи: Малинов – този блестящ юрист, дясната ръка на Петко Каравелов, председателят на Демократическа партия, и ген. Данаил Николаев – човекът, който на практика осигури военно съединението, който е бил опълченец на Шипка, който и досега се смята за патриарх на Българската войска.

Имаме, разбира се, българи от Македония. Тогава е нещо съвсем логично в българския елит и армия, и управление да има българин от Македония. Това е Ляпчев, който също е участвал в дните около Съединението. И от останалите хора – да не изреждам всички министри – всъщност повечето са от Източна Румелия. Днес това може да ни изглежда много странно, но тези хора са знаели много добре какво значи нерешеният въпрос де юре за Румелия.

Така че имаме един наистина впечатляващ елит, едни хора, които наистина поставят на преден план националните интереси – това не е патетика. Между другото, тези, които са от Румелия или от Северна България, от Княжеството са били или учители в българската гимназия, или са ходили в Солун или в други места. Тогава нашият народ се е чувствал единен, независимо че е бил разпокъсан на маса части от Великите сили“.