Концерт за виолино, оркестър и прашен калъф

Работилница в Болоня, някъде през 1792 г. Зад опушеното стъкло на прозореца, сред дървени стърготини и мирис на смола, над тезгяха превивал гръб майстор Йоханес Варотти. В тези смутни времена Франция се сбогувалa с абсолютизма, Нютон замервал с ябълки законите на физиката, Кант постановил красотата на чистото съждение, а Вивалди завещал мелодията на годишните времена. Маестрото може да е знаел, може и да е чувал за тези събития, но това, което развълнувало сърцето му в едно дъждовно утро през есента на 1792 г. било кратко писмо.

Уважаеми синьор Варотти!

С прискърбие и душевен смут ви уведомлявам за голямата болка, заляла дома ни. Скъпата ми племенница – Джалина Валерио – напусна срамно и позорно гостоприемния дом, в който беше отгледана като най-скъпа рожба. Тази неблагодарна несретница избяга с дон Орландо Родарио – нашия уважаван доскоро маестро и учител по музика. За ужас на семейството ни и за още по-голям ужас на скъпата ми съпруга, двамата бегълци са взели със себе си пет златни дуката и виолинoтo, изработено от вас.

Да, синьор Варотти, виолинoтo с най-прекрасния корпус от зряла круша; виолинoто с грациозно извити ръбове и деликатни ъгълчета; виолиното с ефчета, които самият маестро Гуарнери трудно ще различи; виолиното, което с топлината на златистия си лак и плавната линия на гръбчето си е като изваяна скулптура. Не смея да предполагам какво страдание ви връхлита в този миг? Надявам се, тази новина не ще ви съкруши така, както съкруши мен и още повече, моята скъпа съпруга!

Можем само да гадаем за последствията от това писмо, но историята разказва за виолино с името Йоханес Варотти, което се появява първо в Болоня, после в Милано. По-късно следите се губят, но след 150 години, през 1940-а една цигулка с това име свири в Царския гвардейски оркестър, дирижиран от маестро Саша Попов.

Минават години. В един топъл септемврийски ден през 2014 г. оркестърът на Софийска филхармония репетира в зала България, а в ръцете на концертмайстор Павел Златаров звучи цигулката на Йоханес Варотти. Дали това е онова виолино, откраднато от злополучните любовници, съкрушило и смутило неизвестния синьор и още повече скъпата му синьорина? Не знаем.

„Едно е сигурно – тази цигулка е малко чудо! Ето, може да се прочете името Joaness Varotti. – казва Павел Златаров и сочи гравираното име в сумрака на корпуса. – Да, цигулката е оригинална, старинна, италианска и е завещана от някой оркестрант по времето на Саша Попов. Аз съм третият концертмайстор на Софийска филхармония, който свири на този инструмент. – допълва той. – Получих я от Ангел Станков – предишния концертмайстор, а той – от неговия предшественик Христо Кърджиев“.

Йоханес Варотти не е много известен лютиер, но е сигурно, че e живял и работил в Болоня през осемнайсети век. По това време златните години на Страдивари и Гуарнери са само история, а цигулката окончателно приема съвременната си форма. „Трудно и скъпо е да се направи експертиза, но най-важното за една цигулка да е хубава, това е да е италианска.” – казва Павел, като цитира руския цигулар Борис Белкин.

Италианските инструменти се отличават от всички останали по характерния си звук, по особената си пробивност и лекота, с която музиката достига до последния човек на последния ред в залата. „Аз съм много доволен, че свиря на нея. – споделя Павел. – Тя е капризна, деликатна, своеволна, но колкото повече се опознаваме, толкова по-добре звучи. Усещам я, а и ръцете ми си знаят. Може и да е странно, но за един инструмент е важно какво чува ухото ти, как се извлича звука от него. – и продължава – Има си наука как да се свири, колко да дозираш звука, колко вибрато, как да уцелиш прехода, колко точно да си дръпнеш лъка. Ей такива неща, технология“.

Лютиерството пък се оказва онзи труден занаят, който сглобява от няколко добре изсъхнали дъски, бурканче смола и лепкав лак сложния и жив организъм на цигулката. Тайни съставки и приказни легенди се носят от векове, като тази за Антонио Страдивари, който, заради мебелите в една къща и уникалната им дървесина, купува цялата къща. През времето се носи и мълвата за Давид Ойстрах и негов гастрол в зала България около средата на миналия век.

Към края на една репетиция, нашите музиканти молят виртуоза да изпробва инструмент, направен от български лютиер. Цигулката се оказва едва ли не заготовка, бяла дъска, но в ръцете на Ойстрах зазвучава почти като неговата Страдивари.

„Невероятно, но е доказателство за добрите ръце и магията на големите музиканти. – усмихва се Павел. – Цигулката е капризна като жена, всяка има различен темперамент и трябва да се харесваме взаимно. Ето, ние с Варотти все още се опознаваме“.

Павел е въодушевен, защото само за няколко месеца цигулката се променя и то към по-добро. Това се дължи и на частичния ремонт, направен от швейцарския лютиер Мастранджело, по поръчка на Ангел Станков, който лично плаща за скъпия ремонт. Майсторът подменя магаренцето и душичката – два изключително важни елемента.

„Магаренцето на Мастранджело е поне на 100 години – допълва Павел, – но виж, душичката е много фина история“. Тя е онази малка пръчица, която се поставя между двете дъски на корпуса на цигулката. Настройва се по слух. Премества се, свири се, пак се мести, пак се свири и така, докато се получи идеалния звук.

За тази магия няма рецепти. „Владеят я лютиери и някои цигулари, но аз лично не смея“. – признава Павел. Веднага след като взима в ръцете си цигулката на Варотти, той отива при Димитър Данчев – бивш концертмайстор на Софийски солисти. Настройването на душичката им отнема цял час и половина.

„Най-ценният инструмент в момента във Фихармонията е тази цигулка“.о – гордо заявява Павел. Оказва се обаче, че тя не е единственият стар инструмент, собственост на оркестъра. През дългите години живот на Филхармонията, качествени инструменти са се появявали, но са и изчезвали. Една от най-тъжните истории е за цигулка, подписана от известната фамилия Тесторе от 17 и 18 век.

Уви, преди години некадърен лютиер, на който за наказание дори името не се споменава, решава, че може да подобри звука на цигулката като изтъни дъските на корпуса. От това упражнение по дърводелство остава само един тъжен калъф, който събира прах в някой шкаф. Но …“ виолинoто с грациозно извити ръбове и деликатни ъгълчета; виолиното, което с топлината на златистия си лак и плавната линия на гръбчето си е като изваяна скулптура“… продължава да звучи.

Маестро, моля!