Как не станах плячка на ИДИЛ – разказът на един репортер

Юлиан Райхтелт в Алепо

Юлиан Райхтелт в Алепо

„Със Стивън Сотлофф не се познавахме. Но познавам страната и конфликта, които той се опитваше да покаже на света“, разказва бившият кореспондент на германското издание BILD в Сирия Юлиан Райхелт.

[related-posts]

Когато Сотлоф беше отвлечен, бях само на няколко минути път с кола оттам, дремейки в една безопасна къща между турско-сирийската граница и град Алепо, чакайки фиксъра ми да се върне със закуска. Беше август 2013 и умерената опозиция, известна като Свободната сирийска армия, бе попаднала под въздушните удари и бомбардировки на режима и гледаше някак със завист на зараждащата се Ислямска държава в Ирак и Сирия, която беше добре снаряжена с оръжие, амуниции и пари от богати донори в Залива.

Повечето западни журналисти се бяха отказали да отразяват Сирия, защото ИДИЛ активно ловуваше репортери. Аз бях там, за да отразявам за германския в. „BILD“ войната, която опустошаваше страната повече от две години.
„Пази се – не искам да те видя в някое видео в YouTube“ бяха станали общоприети думи – сега зловещо пророчески, между журналистите в хотелите от турската страна на границата.

Всички знаехме, че при преминаването на границата в турския град Килис има съгледвачи, работещи за ИДИЛ, наблюдаващи ни как получаваме изходните си печати и тръгваме към Сирия. Всички знаехме, че от другата страна, в градчето Азаз, ИДИЛ е установила опасно присъствие, обикаляйки улиците в пикапи, наблюдавайки всички стратегически подстъпи, които трябва да се преминат до обсадения Алепо.

Карането през Азаз беше съсипващо за нервите, изобилстващо от потенциални похитители – някои мотивирани с пари, други от идеология, чакащи зад всеки ъгъл на този сънен, порочен град. Улични продавачи продаваха цигари и сим-карти на място, което по-рано беше известно със зехтина си и ръчно правения от маслини сапун.

А сега тук миришеше на контрабанден дизел, продаван от тенекии и варели край пътя. Това е мястото, където закоравелите джихадисти от целия свят се събираха. Калени в битки йорданци, които се бяха сражавали срещу американците в Ирак, чеченци с бухнали червени бради и автомати „Калашников“.

Точно в това е навлязъл Стивън Сотлов в онзи августовски ден. От това, което зная, не е преминал Азаз.

„Трябва да тръгваме, човече“, каза фиксърът ми, влизайки в нашата сигурна къща онзи следобед. Носеше хляб и найлонова торба, пълна с невероятно сладките смокини от хълмовете, които се диплят от Турция в Сирия. „Изяждаме закуската и след това те извеждам от Сирия. Вече не си в безопасност тук“.

„Защо?“, попитах, забелязал рядка сериозност в изражението му.

„Даула отвлече още един журналист съвсем малко по-надолу“, отвърна той, използвайки арабската дума за „държава“, както наричат ИДИЛ в по-голямата част от Сирия.

Изправих се от дюшека на пода, с болка във всеки мускул след поредната безсънна и некомфортна нощ.

„Как се казва?“, попитах.

„Опитвам се да разбера“, каза фиксърът ми.

Той се зае да рови през своя iPhone в Twitter, Facebook и Skype, докато аз се взирах през малкото прозорче на тази тъмна стая в кафявото поле, където лекият бриз вдигаше във въздуха облаци прах.

След половин часово мълчание, фиксърът ми показа Skype-разговор на телефона си. Някой беше произвел име: Зотлоф.

„Не го знам“, казах невъзмутимо.

Всички журналисти във военни зони работят с презумпцията, че лошите неща са нещо, което се случва на другите. Почти се срамувам да го кажа, но в онзи ден изчезването на Стивън бе абсолютно доказателство за тази концепция. Нещо лошо става, ти се абстрахираш от него и продължаваш.

Моят фиксър обаче беше обезумял. Твърдо решен да ме върне в Турция възможно най-скоро, той води телефонни разговори до края на деня, за да разбере за постовете на ИДИЛ по пътя през Азаз, където Стивън бе отвлечен.
Планът му беше да вземем два пикапа, пълни с въоръжени бойци от Сирийската свободна армия и да забързаме към безопасността в Турция през часовете за молитва, когато много от постовете оставаха непокрити.

Аз обаче исках да направя още една история, преди да напусна Сирия. Скарахме се. Фиксърът ми каза, че съм луд, но в крайна сметка се съгласи да ми помогне с историята, която щеше да ни постави точно в полезрението на хората, отвлекли Стивън.

Рано на следващата сутрин отпътувахме към Минаг – малко градче в близост до военно летище. Една година на непрекъснати битки между въстаниците в града и силите на режима, охраняващи летището, бе изличила Минаг. Нито една къща не беше пощадена. Градчето беше сива чакълеста пустиня, контролирана от крехък съюз на умерените сили – основно сирийци, и екстремистки взводове от ИДИЛ, главно чужденци.

Сирийската армия бе разчитала на огневата мощ на ИДИЛ, за да завземе летището от режима няколко дни по-рано.

Моят фиксър бе организирал охраната ми. Минавайки през Минаг, бях заобиколен от три пикапа, увенчани с минохвъргачки и дузина бойци, оформили балон около мен. Журналисти като Стивън и мен са разчитали на хора като тях през целия сирийски конфликт: свестни, гостоприемни местни хора, борещи се с режима в името на по-добра Сирия.

Броени минути след като влязохме в Минаг, където всички дървета и храсти стояха сиви в прах от бомбардираните сгради, два пикапа „Тойота“, покрити с камуфлажна кал, започнаха да циркулират около нас като акули. Един от автомобилите носеше черния флаг на ИДИЛ. Виждах брадатите бойци вътре, които ни наблюдаваха, дебнейки и чакайки за този миг невнимание, който им беше нужен за да ни нападнат и да изчезнат с още един западен заложник.

Ситуацията се превърна в едночасова подвижна блокада, докато си проправях път през Минаг, снимайки едно момче, върнало се в бомбардираното си училище. Моите гардове постоянно размахваха тежките си оръжия към тойотите на ИДИЛ, давайки им да разберат, че съм под тяхна закрила.

Накрая ме натовариха на един от пикапите и ме закараха до границите със вратотрошаща скорост.

Когато стъпих в Турция в онзи ден, бях приключил. Не можех да се върна повече.

Това, което се случи на Стивън и което аз на късмет избегнах онази седмица, сега покрива Сирия като черно одеяло. Изправени пред вероятността да бъдат отвлечени, повечето журналисти се изтеглиха от Сирия. Местните умират незабелязано. ИДИЛ – и презряният режим на Ассад – победи. Те превърнаха Сирия в най-мрачното място на земята.