България, мръсна приказка

летище емигранти

На тръгване правителството на Орешарски прие “Национална стратегия за българските граждани и историческите български общности по света”. Приемането на n-тата стратегия е нелепо на фона на оставката на същото това правителство. Единственото обяснение е, че така оправдават хонорарите на експерти и чиновници, работили по нея. [related-posts]

След 11 срещи, осъществени в чужбина (бон воайяж!), с наши сънародници, депутатът от левицата Мартин Захариев обяви през март, че “физическото връщане на емигрантите в България не е приоритетна цел, а е важно да се измисли как тези хора да дадат добавена стойност на икономиката ни от местата, на които се намират”.

Очевидно не отчита данните за 1.8 млрд. евро, изпращани от чужбина за сериозен фактор и пренаписа икономическата наука, твърдейки, че “те не създават добавена стойност, защото се вливат в икономиката под формата на потребление и хората у нас ги ползват за погасяване на задължения”.

През 2009-а и тогавашният премиер Сергей Станишев обяви като основна задача на написаната от тях стратегия завръщането на българите в родината. Две години по-късно кабинетът на ГЕРБ дори фиксира процент – да върне до 2020 г. поне 60%. А накрая на мандата дори ВИП-имигрантът Симеон Дянков избяга – в Русия.

В прясната стратегия има всичко друго, само не и ясни мерки. Бюрокрацията е изригнала в словосъчетания от типа “подобряване на координацията и взаимодействието на компетентните структури” и “информационно, статистическо и аналитично обслужване на държавната политика за българите и българските общности в чужбина”.

Като цел в нея е посочено подобряването на миграционния баланс на страната, но сякаш единствената надежда това да се случи умря с построяването на телената ограда по границата с Турция, защото освен бежанци, никой не иска да влезе у нас.

Нито дума за възможността емигрантите ни да се включат активно в политическия живот чрез въвеждане на електронното гласуване например. Нито как да бъдат отстранени всевъзможните административни пречки, включително мъчително дългите процедури по признаване на дипломите от европейски университети.

Напротив, управляващите приеха Изборен кодекс, който праща българите в чужбина в ъгъла и мачкаха предложенията на президента за референдум за изборна реформа с процедурни хватки и необосновани правни трактовки.

По-късно Станишев хвърли димката за задължителен вот, но не обясни как ще бъде приложен извън страната.

Напред със стратегиите – и изпълнението им, се оказаха отново ДПС. На евроизборите на 25 май „либералите“ привлякоха всичките 231 гласа в секция в полския град Ленкница. А ДПС се оказа втората политическа сила в чужбина и без гласовете на изселниците в Турция. Това показа, че амбициите на Доган и компания се простират далеч отвъд българо-турската граница. И нямат нужда от „физическото връщане“ на емигрантите ни тук.

Не че самите те искат. Нито тия, дето берат маслини, нито тия, дето правят хай тек. В българското земеделие не искат да работят дори бежанците от Сирия, а „хай“ се изчерпва с кол центровете.

Нито емигрантите, нито инвеститорите се завръщат в тоя край на Европа. Наскоро френският посланик Ксавие дьо Кабан реторично попита по БНТ: „Как искате да убеждавам френските компании да инвестират тук, след като самите българи не искат децата им да живеят в България?“

В това превърнаха политиците и задкулисието един „земен рай“. В мръсна приказка.