Страната, която празнува трагедии

Добре дошли в България, единствената държава в света, която празнува националните си катастрофи.

Но защо го правим? Много просто, така сме научени.

От малки слушаме, че цветя се носят за смъртта на Ботев и Левски, а не за тяхното раждане. Празнуваме свободата си от една империя, поднасяйки цветя пред царя на друга. Обясняват ни, че е трябвало да станем комунисти, за да спрем да бъдем фашисти.

Накрая ни научиха! Вече всички знаем как да търсим по-малкото зло, но сякаш все намираме по-голямото.

Преди повече от година помогнахме на един вече свален кабинет да падне на меко.

И по стара родна традиция го заменихме с негова близка, но по-слаба версия.

Сменихме кодекса на Фидосова с кодекса на Манолова.

Стори ни се разумно да поискаме експертно управление от експертите на задкулисието.

Назначихме бившите ченгета, за да спрем полицейщината.

Не искахме власт на КТБ, но избрахме Пеевски и Бареков.

Получихме единствено това, което избраниците ни умеят, а ако сме очаквали друго сами сме си виновни.

14 юни е нещо повече от ден, той е огледало за грешки, продължили четвърт век.

Днес стоим и се чудим какво точно постигнахме.

Чудим се дали имаме пръст в предсмъртната агония на БСП. Дали помогнахме на Доган да обърне палачинката. Отговорни ли сме за развода между успелия пълен и преуспелия мустакат мъж.

Година по-късно картинката е все същата. Разноцветни царе и царици се подготвят за новата партия шах зад дебелите стени на оградената си крепост.

А ние пешките, чакаме да дойде 18:00 ч, за да си поиграем на офицери пред дебелите й стени и празнуваме поредната национална трагедия.

Първата година на протеста се изтъркули, а си заминава и кабинетът “Орешарски”.

Сега просто чакаме датата, на която да изберем следващ, а името в кавички отново ще е без значение.

А протестът беше прав за едно – така повече не може!