Катарзстан

българия

автор: Юрий Йорданов

„Не зная защо не се радвам на ставащото около мен, защото покрай годините идва и скепсиса и тъжното прозрение, че съм живял в Катарзстан. Страна, невъзможна в ничии описания и предвиждания, но случила след “професионалните” проекти на знаещите да връзват с белезници времето, и да опаковат белезниците с красиви кордели“, пише Юрий Йорданов по повод поисканите по-рано днес от лидера на БСП избори до края на юли.

Няма такава страна, но си я измислихме. Няма такава държава, но я обитаваме. Няма такъв народ, но сме му жители. Няма такава реалност, но я дишаме и усещаме с кожите си. Няма страна, в която всички са жертви – от управляващи велможи – до крепостни граждани, но тук е възможно, дори е полезно за всеки.

Цяла година тук, покрай нас, бе страната на катарзисите. Страната, в която 25 години ходи из “пустинята” на “демокрацията” и се пита дали е вярно Библейското “предписание” за ония 40 години в пустинята, в която живяхме.

Някога, преди близо 25 години, в Града на Истината, преди да се превърне накрая в карикатура, мина един млад чуждоземен журналист и ни питаше “Кога ще се промени Вашата страна?”. Наивно му отговаряхме “скоро”, после “4 – 5 години”. И накрая, “помъдрували” – “едни десет години”. Не си вярвахме, “дадохме” му много. Той си усмихна и си тръгна. А ние останахме нахъсани и вярващи в края на всичко, от което бягахме. Градът на Истината все още не се бе превърнал в своята карикатура… Бяхме наивници, а те, “проектантите”, калкулатори.

Минаха “само” 25 години, децата станаха възрастни или напуснаха България, старите и оживялите комунизма, умряха. Ние добутахме и открихме колко бе прав журналиста, който се подсмихваше преди 25 години на същите, днешните жълти павета.

И сякаш сме в началото на онази 1990, когато всичко бе пълно с надежди и изглеждаше просто.

Днес, след като криво-ляво същите комунисти, вече преоблечени и “диверсифицирани” (като газа) решиха да си дадат катарзиса под формата на оставка, ние разбираме. Там сме, където бяхме преди 25 години. Пред нищото и пак с надежди, но вероятно доста по-мъдри.

Доста дни от последните 365 в историята на България имаха в тайните си мисли деня на тази реална Оставка, която ни настига сега.

Единствената разлика, че на доста змии им изпадаха зъбите и доста отрова по пътя изкапа, а доста маски се изкривиха и паднаха. И вероятно, сме малко по-мъдри. Със сигурност – по-стари.

Не зная защо не се радвам на ставащото около мен, защото покрай годините идва и скепсиса и тъжното прозрение, че съм живял в Катарзстан. Страна, невъзможна в ничии описания и предвиждания, но случила след “професионалните” проекти на знаещите да връзват с белезници времето, и да опаковат белезниците с красиви кордели.

Оттук нататък – бързо ще оттече в канализацията на емоциите всичко ставащо в душите на несъгласните , но следва делникът и онези 15 години от митичното Библейско пътуване до Обетованата Земя.

Не е време за радости, за мисли е време, за размисли. Да останем сами с честността си и да си помислим защо сгрешихме и да прочетем Смирненски.

Другото (както казват Светите книги и поетите) са сълзи, надежда, вяра и любов.

Време за катарзис е. Истински, интимен, във всеки у нас. За да изчезне от картата на животите ни ужасяващата страна, в която живяхме с “красивото име” Катарзстан.

Време е да се събудим! За да оживеят и душите ни! След всичките празници на лъжата, подменените думи и смисъла.

Време е! Дано можем да се събудим! 25 години отминаха от “похода” ни. 15 останаха.

Време е! Трябва!