Армия срещу полиция 1:0. Но не отписвайте Борисов!

Бъдещият и настоящият президент – Румен Радев и Росен Плевнелиев

Има два начина да озаглавите победата на ген. Румен Радев на втория тур на президентските избори. Първият е: „Кандидатът на Русия спечели, ЕС изгуби“. Аз обаче предпочитам втория – военен победи бившия полицейски шеф Бойко Борисов и заглавието е „Армията срещу полицията 1:0“. Един анализ на Димитър Бечев, гостуващ изследовател в Harvard’s Center for European Studies и директор на софийския Институт за европейски политики, публикуван в блога EUROPP – European Politics and Policy на London School of Economics. Оригиналното заглавие е „Съвсем българска драма: Какво означава за българската политика победата на Румен Радев“.

Още по темата:

Това е необичайно за Борисов временно поражение – от старта на политическата си кариера през 2005 г. той е побеждавал БСП 11 пъти (на местни, парламентарни, президентски и европейски избори). Този път талантът не му помогна.

Екзитполовете показват, че Радев спечели с близо 60% срещу 35% за Цецка Цачева, председател на 43-ия парламент, издигната от управляващата партия Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ). На първи тур резултатът беше 25.4% срещу 21.9%.

С други думи, генералът получи подкрепа не само от ДПС (6.6%), представляващо предимно етническите турци, но и от избиратели, преди това свързани с ГЕРБ, както и от симпатизиращите на (ултра)националистическия блок партии, чийто кандидат Красимир Каракачанов завърши с трети резултат с малко под 15%.

Данните сочат, че 60% от националистите и 92% от електората на ДПС са избрали Радев на втория тур. Не е изненадващо, че бившият командир на българските ВВС може да привлече националистите. По маниера на Орбан (премиерът на Унгария – б.р.), той се изказа против заселването на бежанци в България и дори призова за премахване на регламента от Дъблин (не съм сигурен, че той или други президентски надежди, които разиграваха картата с мигрантите, са го чели изобщо.) Но ние скоро ще разберем за същността на сделката между БСП и ДПС, коалиционни партньори от 2005-2009 и 2013-2014 г.

Тези, които следят българската политика, ще бъдат всичко друго, но не и изненадани, от микса между благоговението пред силната ръка, брака по сметка между социалистите и политиците на етническото малцинство, и здрава доза национализъм. Честно казано, рецептата на Борисов за успех не е много по-различна.

Какво следва? Както беше обещал, Борисов подаде оставката на кабинета си. Това проправя пътя за служебно правителство (трето за тръгващия си президент Росен Плевнелиев, който вече назначи две такива – през 2013 г. и 2014 г.). По конституция избори могат да бъдат проведени не по-рано от два месеца след встъпването в длъжност на новия държавен глава, което вече означава края на март или април. ГЕРБ ще мобилизира всичките си ресурси, не на последно място силното присъствие в местната власт, за да отбележи още една голяма победа.

Докато парламентът работи още два месеца (не може да бъде разпуснат преди мандатът на настоящия президент да изтече), управляващата партия ще настоява за промени в изборното законодателство в съответствие с референдума, проведен паралелно с първия тур на президентските избори. Макар плебисцитът да не е задължителен, тъй като не успя да премине прага на избирателната активност, повече от три милиона гласуваха за въвеждане на мажоритарна избирателна система. С изключение може би на ДПС, никоя друга партия освен ГЕРБ няма интерес от такава радикална промяна. Но когато всички те се съюзят, за да блокират предложенията на Борисов, той без съмнение ще изиграе добре отрепетираната си роля на автентичен говорител на хората, които се борят срещу статуквото (да видим дали това ще проработи!)

Към април има два сценария. Избирателите могат да върнат ГЕРБ като най-голямата партия в парламента, което ще даде възможност на Борисов да формира нова коалиция. Алтернативата е БСП и ДПС да повторят това, което направиха през лятото на 2013 г. – да обединят усилията си с по-малки играчи, за да обградят ГЕРБ и да откраднат наградата.

С други думи, ако допуснем, че БСП може да се издигнат в социологическите проучвания на гърба на победителя Радев, националистите биха могли да се окажат ключовите играчи. Горещите следи от 2013 г. показват, че Борисов ще се изправи срещу съюзниците на ДПС в съдебната система като главния прокурор Сотир Цацаров, както и мощната медийна група около магната Делян Пеевски. Такива корпорации, като ДПС, винаги са били индикатор в българския политически живот – те винаги се съюзяват с победителя. Но нека не отписваме Борисов и ГЕРБ, не още. БСП ще се бори да повтори успеха си на следващи избори.

Няколко думи за Радев. Част от успеха му е, че той се продава като безпартиен кандидат (формално е номиниран от инициативен комитет от група граждани и подкрепен от БСП). След като е на власт, той може да се опита да следва независим курс и социалистите ще трябва да го обуздаят. Това изглежда ще е мисията на постоянния му съдружник – избраната за вицепрезидент Илияна Йотова, която, за разлика от Радев, е вътрешен човек за БСП. Въпреки това, най-новата история на България е пълна с примери за президенти, влезли в сблъсък със собствената си партия, така че не очаквам тази връзка да е безпроблемна.

Генерал Радев може дори да си сътрудничи с Борисов, който е генерал-майор себе си. Суетни и мачовци, те биха могли да мелят брашно, изолирайки лидера на социалистите Корнелия Нинова, след което да се борят и прегръщат за пореден път, в един безкраен цикъл. Такъв развой на събитията не е без прецедент: отношенията на любов и омраза между Борисов и президента Георги Първанов, бивш лидер на БСП, държавен глава в периода 2002-2012, бяха достойни за сапунен сериал.

Трябва да се има предвид, че Радев има малък политически опит – за да играе играта и да оцелее във византийския свят на българската политика, ще трябва да се научи да дърпа бързо конците. В противен случай ще попадне под кръстосания огън на обиграни и хитри играчи като Борисов, почетния лидер на ДПС Ахмед Доган, както и набор от олигарси, медийни босове, хора на бившите служби и магистрати с мътна репутация, които ще започнат да местят фигурите върху шахматната дъска.

Не на последно място е въпросът, който занимава всички в момента: ще обърне ли Радев България към Русия? Отговорът е и да, и не. Реториката ще се промени, най-малкото защото президентът Плевнелиев е суров критик на Кремъл и щеше да си е съвсем на място в Талин или Варшава. Обаче не е там. След като вече е спечелил, възпитаникът на Air War College в Монтгомъри, щата Алабама, със сигурност ще използва акредитивите си от Запада. Посланието му ще бъде, че България може да води собствена политика, т.е. да бъде лоялен партньор на ЕС и НАТО и в същото време да се сближава с Русия. Не е много по-различно от позицията, защитавана от Борисов, който също е за по-близки връзки с Москва.

В навечерието на срещата на високо равнище на НАТО във Варшава, премиерът избягна румънското предложение за постоянна флотилия, разположени в Черно море. Освен това рестартира енергийните преговори на Москва – дори и само да създаде впечатлението, че мегапроекти като АЕЦ „Белене“ и „Южен поток“ могат да бъдат възкресени (много малко вероятно). В последния момент Борисов се опита да използва тактиката на сплашване и да представя Радев като избора на Москва (какъвто той би могъл да бъде), но резултатът от изборите е доказателство за безполезността на този ход. Дори и президентът Радев да предложи маслинова клонка на Путин, от това едва ли ще има голям ефект.

ЕС ще обсъди дали да поднови санкциите срещу Русия през декември, преди той (Радев) да встъпи в длъжност (на 22 януари 2017 г. – б.р.). Въпросът отново ще изникне през лятото на 2017 г. и тогава с него ще се занимава новият премиер, който и да е той/тя.

Радев няма да бие отбой за инициативи като участието на България в международната бригада на НАТО, разположена в съседна Румъния. Няма да прекрати и споразумението за американските бази в страната, решението за които беше взето през 2006 г., когато на власт бе БСП.

В следващите месеци няма да ни липсва драматизъм в България, но ще е движен от местни сили, а не от геополитическото състезание между Русия и Запада.