Народът рече: Да бъде задължителен вот!

Снимка: Wikimedia

Въпреки сериозните спорове около приемането му през март, задължителният вот беше част от въпросите в организирания от Слави Трифонов и екипа му референдум.

Още по темата:

Така се получи… безпрецедентна ситуация – искаха от нас да отговорим на въпрос за задължителното гласуване на избори, след като законодателите вече ни бяха задължили да гласуваме на избори…

Продължаваме поредицата си за възможните трудности при превръщането на трите предложения от допитването в закон. На дневен ред е задължението да гласуваме.

Темата беше повдигана многократно през годините на прехода и беше част от предложенията за референдум на президента Росен Плевнелиев. Тогава парламентът остави единствено въпроса за дистанционното гласуване по електронен път.

Този за задължителния вот беше отхвърлен след прегласуване с довода, че гласуването е право, а не задължение. Отпадането стана възможно, след като 10 депутати от ГЕРБ не дадоха своя вот.

Година по-късно задължителното гласуване стана част от Изборния кодекс, а ДПС и омбудсманът Мая Манолова заплашиха, че ще сезират Конституционния съд по темата. Но така и не се случи.

Разликата между въпроса на президента Плевнелиев и този на шоумена Трифонов е в това, че вторият настоява гласуването да бъде задължително както на избори, така и на референдуми.

Това може да окаже сериозно влияние, тъй като поне на теория би трябвало да направи всяко национално допитване валидно. В момента изискванията за приемане на решение от референдум са то да е подкрепено от над 50% от гласувалите и общият им брой да е по-голям от този на участвалите на последните парламентарни избори.

Противниците на задължителния вот цитират чл. 10 от Конституцията, според който „изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване“. Това означава, че актът на гласуване е право, не задължение на гражданите.

КС обаче не беше сезиран от президента Росен Плевнелиев, който зададе въпроси по три от питанията на Трифонов, така че крайно решение по казуса няма.

Пред задължителния вот обаче стоят много по-прагматични проблеми от различните тълкувания на основния закон.

На първо място, както обикновено се случва по избори, е въпросът за българите в чужбина. Очевидно, че човек, който няма реален достъп до гласуване, не може да бъде принуждаван да участва в него.

Настоящият Изборен кодекс налага ограничение за разкриване на до 35 избирателни секции извън българските посолства и консулства в държавите извън Европейския съюз. Това на практика поставя в неравностойно положение стотици хиляди българи в САЩ, Турция, Канада, а след някоя година – и Великобритания.

Нещо повече, парламентът наложи санкция, според която, ако не гласуваме на два поредни еднакви избора, ще бъдем наказани с изваждане от изборните списъци за третия. Е да, но правото ни да гласуваме е дадено от българското ни гражданство по Конституция и не е въпрос, който може да реши обикновено Народно събрание.

Този въпрос лесно може да бъде оборен в съда от санкционирани граждани у нас и още по-лесно от такива, които живеят в чужбина и реално не са получили шанс да упражнят правото си.

На този етап няма как да стане реалното въвеждане на задължителния вот. Преди това законодателите трябва да одобрят гласуването по електронен път. Или без ограничаване на правомощията на българите в чужбина да гласуват.

Но може би най-важно от всичко е, че голяма част от обществото не е съгласна със задължителния вот и не вярва в ефективността му.

На референдума на 6 ноември въпросът беше подкрепен от 2 158 981 души, а други 905 689 гласуваха „против“. Подкрепата за предложението представлява 31% от общия брой на хората с право на глас. Останалите 69 на сто или отхвърлиха идеята, или не участваха в гласуването, с което на практика сториха същото.