Евровотът няма да промени баланса между властите в ЕС

Председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой. Снимка: EPA/БГНЕС

На хартия Европейският парламент става все по-важен, но на практика истинската власт остава при Съвета на ЕС. Така смята Волфганг Мюнхау от Института за ново икономическо мислене в статия, публикувана във Financial Times.

„Разликата между парламента и тези, които вземат действителните решения, е много ясна на гражданите“.

Думите на Херман Ван Ромпой, президента на Европейския съвет, са едновременно вбесяващи и верни. Освен това те улучват основния проблем в политиката на ЕС – къде се намира действителната власт? В парламента или, както беше в миналото, в Европейския съвет, държавните и правителствените ръководители, както толкова добре го резюмира Ван Ромпой.

Най-голямата ирония в ЕС е, че с всеки нов договор официалните правомощия на парламента нарастваха, но в действителност Съветът става все по-силен. Европейската комисия, изпълнителният орган на ЕС, също загуби власт и позиции. Тази промяна на властта повдига три въпроса – защо се случи, важно ли е и необратимо ли е?

И така, защо се случи? Официалният отговор е лош късмет. Кризата в еврозоната беше доминиращото събитие в последните пет години. Европейските договори не овластяваха институциите на ЕС да направят нещо по въпроса като създаване на нов механизъм или замяната на неработещите правила с нови.

Съветът трябваше да запълни този властови вакуум по подразбиране. Той създаде Европейски стабилизационен механизъм „извън договора“, както е известен в брюкселския жаргон. Това означава, че ЕСМ не е официална институция на ЕС. Неговата правна база е отделен договор между страните. Банковият съюз е друг пример. Част от него е в договора, друга част е извън него.

Това формално обяснение обаче е подвеждащо. Действителната власт не е формална. В миналото Комисията беше в най-влиятелната си позиция, когато ръководеше големите дебати. Тя правеше това в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век в подготовката на Маастрихсткия договор, поставил основите на еврото.

Тогава Комисията не беше овластена със закон. Тя просто го направи. Основната й роля беше да осигури политическо лидерство, когато никой друг не стори това. Тя успя, защото потърси съюзници.

Провалът в последните пет години беше интелектуален. Когато започна кризата, институциите на ЕС бяха извън играта. Спомням си срещата си с високопоставен представител на ЕС веднага след рухването на „Лемън Брадърс“.

Основното му безпокойство бяха последствията от спасителната програма за банката върху европейската политика в областта на конкуренцията. Той дори не мислеше за застраховка на депозитите или съвместен надзор. Нито имаше в чекмеджетата си някакви планове за извънредни ситуации.

Важно ли е? Така мисля. Съветът се оказа по-гъвкав в кризата, отколкото очаквах, но далеч не направи това, което беше необходимо. Всичко, което направи, беше да договори изисквания минимум за продължаване на функционирането на съюза. Враждебността на избирателите към този безличен политически облак, наречен Брюксел, не трябва да изненадва.

Избирателите не се интересуват от междуинституционалните съперничества. Те протестират срещу лошите политики, които донесоха строги икономии, висока безработица и ниски инвестиции. Системата на взаимен контрол между институциите на ЕС не функционира и това на свой ред допринася за лошите политики. Комисията и Парламентът са малките членове на екипа, видими и шумни, но в погрешната стая.

Обратима ли е промяната на властта? Доскоро си мислех, че може би да. След последното фиаско с банковия съюз вече не съм толкова убеден. Съветът договори директива за фондове за преобразуване на проблемни банки през декември. След това директивата съответно беше придвижена към парламента, а след това към процес за междуинституционално помирение.

Именно тук парламентът отстъпи. Проектът за директивата в първоначалния си вид, договорен от Съвета, имаше недостатъци. Много от тях бяха дразнещи, а един беше фатален. Това беше липсата на разпоредба за справяне със заразна банкова криза, което беше и целият смисъл на директивата. Германия изключи фискална подкрепа и другите министри неохотно приеха позицията на Берлин.

Но защо парламентът трябваше да я приема? Вместо да предизвика Съвета по този важен въпрос, той се съсредоточи върху други, малки точки, по които липсваше съгласие, като кой какви решения взема и кога и кой има право да участва в еди-какви си срещи, все неща, от които Брюксел е обсебен.

Когато спечелиха няколко козметични отстъпки след 16-часови преговори, те обявиха победа. Мнозина евродепутати сега твърдят, че данъкоплатците вече не трябва да спасяват банки. Това съвсем не е вярно. Според мен те загубиха доверието на избирателите в този момент.

Но все пак на хартия парламентът става по-важен. Една от многото промени, включени в Лисабонския договор от 2009 г., е новото право на Парламента да гласува за следващия председател на Комисията. Поради това партиите номинираха своята тежка артилерия като кандидати за поста.

Ако резултатът е по-съсредоточена и по-прогресивна Комисия, тогава добре. Но не съм сигурен, че това ще се случи. Моите очаквания са, че основната власт ще остане при Съвета заради политическата динамика в ЕС. Страхувам се, че г-н Ван Ромпой е прав. За съжаление тези европейски избори не са толкова важни./БГНЕС