Докато си говорим глупости

Снимка: БГНЕС

Преди около век Габриел Тард, откривателят на „законите на имитацията“, размишлява върху един странен феномен. Как става така, че антисемитизъм се появява в затънтено френско село, където не са виждали евреин? Как е възможно социалистическите идеи да проникват в общности, където няма нито капиталисти, нито пролетарии? Отговорът му: благодарение на пресата, която осъществява „сугестия от разстояние“ – тоест, далечен автор влияе върху емоциите на анонимни хора, които никога не е срещал, пише преподавателят по културна антропология в Софийския университет проф. Ивайло Дичев в анализ за „Дойче веле“.

Още по темата:

Така новата псевдо-общност, публиката, започва да мрази хора, които нищо не са ѝ направили. Започва да жадува за идеали, за които нищо не знае. Тард сравнява това ново агрегатно състояние на обществото с хипноза и сомнамбулизъм.

Българите и теорията на Тард

С дигиталната революция и делегитимирането на традиционната интелигенция, която навремето помагаше на публиките да се ориентират, попаднахме в свят, където идеите на Тард са още по-актуални. Паралел с новите евреи – бежанците – вероятно сте направили сами: повечето хора никога не са виждали на живо сириец или афганистанец, но пламенно ги мразят, знаят, че са джихадисти, изнасилвачи и дори човекоядци. В други изборни ситуации такива страсти се разбуждат по отношение на турци, роми, американци, руснаци. В известен смисъл колкото по-малко познаваш чуждия, толкова по-лесно ти е да го мразиш – този принцип най-добре илюстрират европейските карти, показващи обратнопропорционалното отношение между концентрация на бежанци и антибежански настроения.

Разбира се, на много места по света съществуват търкания между различните общности, които се борят за ресурси – те могат да се радикализират до физическа саморазправа, както виждаме в САЩ или в Индия. Но това е друго: някак по-разбираемо, макар и опасно.

Тук обръщам внимание върху конструирането на фантазмени обекти на омраза или любов, които не играят никаква роля в живота на редовия избирател. Такива са например хомосексуалните хора, които застрашават гордата ни хетеросексуална идентичност. Такива са митичните масони, които в жълтата преса дърпат всички конци. Такива са соросоидите, концентриращи върху себе си както завистта към получаващите грантове, които не дават на нас, така и страха от американско робство.

Фантасмагориите в главите ни

Погледнете само абстрактната тематика, около която се върти политическият дебат в България. Да, г-н Борисов постъпи неразумно със смяната на кандидата ни за ООН и специализираната общност има защо да го критикува. Но кой до вчера се интересуваше от тази тема, кой изобщо е наясно какво върши Генералният секретар на тази организация и с какво той може да помогне на страната? Борихме се срещу бурките – не знам колко струва на избирателя този абсурден закон срещу една конструкция на медийното въображение, съпроводена в случая от живописни картинки на това екзотично и непознато у нас облекло.

Или вземете темата „Крим“, която на практика е единствената сериозна разделителна линия между кандидат-президентите отляво и отдясно. Няма спор, това е важен международен проблем. Но кой, по дяволите, вярва, че решаването му зависи от българския президент, парламент, народ или патриарх? Вярно е, че можем да се изкажем по него, но как ли това е свързано с нашите проблеми?

Отново медийната хипноза е конструирала абстрактни обекти на омраза и любов – тук Русия, в други случаи Турция. Без това да има пряко отношение към живота на средния българин. Разиграваме във въображението си исторически възстановки на мъките под „турско робство” и на освободителя дядо Иван. Или пък на мъките под комунистическо робство и освобождението от чичо Сам.

Докато си говорим глупости

Да припомням ли други забележителни дебати в българското общество? Отродители свалят Вазов от учебниците, грабвайте ятаганите! Радан Кънев казал неприлична дума. Цачева сложила твърде къса пола, а посланичка се облякла в синьо. Църквата не признава Ванга за светица. Кмет кани на празника на чалга певци. Македонци счупили самодейната ни паметна плоча… Да продължавам ли? Мисля, че тенденцията е ясна за всеки обитател на територията ни.

Спорим яростно по теми, които отклоняват вниманието от истинските ни проблеми. Не казвам, че това е конспирация на елитите (те далеч не са така единни). Просто така се случва – медийният пазар предизвиква този ефект. Ще кажете – кой съм аз, че да определям кое е истинско. Ами замислете се: какво следва от тези изблици на псевдополитическа енергия, освен продажбата на медийна стока и прославата на смели говорители?

За какво не се говори? За несъстоялата се реформа в съдебната система. За имитацията на реформа в здравеопазването. За поредните обещания да се реформира образованието (“татко ще ми купи колело, ама друг път“). За неравенствата и липсата на перспектива. За това, че на родителя от Бургас му е по-евтино да прати детето си да учи в Германия, отколкото в София. За предизвикателствата на климатичните промени пред селското стопанство и туризма, които са основни отрасли в България. И още, и още…

Дори такава важна тема като споразумението между Канада и ЕС ни се представя в плана на емоционалните абстракции. Едните казват, че всяка търговия е добра, другите – че всяка търговия е лоша. Нещо разбрахте ли? Аз лично не. Ще кажете – така работят идеологиите. Проблемът обаче е в това, че преди идеологиите бяха организирани в два-три полюса и спазваха относителна дисциплина. Днес те се изливат върху нас в насипна форма, така че става все по-трудно да се ориентираме.

Реагираме на фрагменти, с които рисуваме цялостната картина на света. Къде класирате защитата на дядо Вазов или възмущението от късата пола на Цачева – ляво, дясно, център? Дебатът се разпада на емоционални дразнения, движим се по ръба на покрива като сомнамбули и горко ни, ако се наложи изведнъж да се събудим.