Парадоксът на западната подкрепа за Мило Джуканович

Снимка: ЕРА/БГНЕС

В края на миналата седмица Мило Джуканович спечели деветите си парламентарни избори в Черна гора и затвърди репутацията си на истинския „сървайвър“ на балканската и европейската политика, пише Balkan Insight.

Още по темата:

От гледна точка на управленско дълголетие, той може да се сравнява единствено с кралете и кралиците в Централна Азия.

Джуканович идва на власт в последните мигове на умираща Югославия и управлява оттогава, независимо формално или не. За този период в Сърбия се сменят 11 премиери и четирима президенти. Той управлява в рамките на четири различни държави – Социалистическа Югославия, Федерална република Югославия, Държавен съюз на Сърбия и Черна гора и вече независимата Черна гора.

Около успеха на неговата партия има странен парадокс. Последната му победа беше посрещната с поздравления и подкрепа от поддръжниците на интеграцията в НАТО, а новинарските заглавия прокламираха успеха на прозападния кандидат.

В същото време в изборния процес има сериозни недостатъци. Временният министър на вътрешните работи, които идва от опозицията и гражданското общество, отказа да подпише изборните резултати. А неправителствените организации обясниха, че в изборните списъци има много „мъртви души“, които създават предпоставки за манипулации.

Освен това, политизирането на държавната администрация означава, че държавните служители са „насърчавани“ да гласуват за управляващата партия – феномен, който е широкоразпространен на Балканите и влияе на резултатите от изборите в полза на силните от деня.

Джуканович осъзнава по-рано от останалите политически лидери в региона, че за да получиш и задържиш властта на Балканите имаш нужда от подкрепата на Запада. Сръбският премиер Александър Вучич пое по същия път, макар и десетилетие по-късно.

На много избори Джуканович успя да се представи като „по-малкото зло“ и подкрепи прозападните политики, което му помогна да консолидира властта у дома. Така той се раздели със Слободан Милшевич през 1997 г., след като прецени, че дните на сръбския самодържец са преброени. В крайна сметка той се оказа прав, макар и преценката му да беше прибързана.

След това заложи на независимостта след 2000 г. и макар първоначално да не получи западна подкрепа, пет години по-късно идеята му започна да изглежда осъществима.

Чрез следването на западни политики, като признаването на Косово и налагането на санкции на Русия, правителството му многократно се оказа от правилната страна на барикадата и успя да отблъсне опозицията.

В приключилата кампания например основната тема беше НАТО, която покани Черна гора да се присъедини по-рано тази година.

Част от опозицията отхвърля членството, а други настояват за референдум, така че сигурният избор в подкрепа на Алианса се оказа Джуканович. След като се представи за най-добрия приятел на Запада, той направи трудно за опозицията преследването на реформистка и прозападна реторика.

Странната ситуация, в която прозападен автократ се бори с проруска опозиция стана видима по време на антиправителствените протести в края на миналата година. Демонстрациите бяха задвижени от части от опозицията, които оспориха членството в НАТО и предизвикаха парламентарна криза.

Отговорът на правителството беше насилие и докато проруските медии описаха протестите като въстание срещу омразен диктатор, западните заподозряха повишаване на руското влияние в Черна гора.

Черна гора е просто първенец сред няколкото държави, които симулират реформи в продължение на години. Награждаването на тази политика създава рискове не само за оставането на тези авторитарни режими на влас, но и за загубване на хората, които виждат ЕС като инструмент за насърчаване на важни реформи.

Ако подкрепата за правителствата в страните от Западните Балкани се основава на стабилността на прозападните им политики, то идеите за разширяването на Европейския съюз и споделените му ценности са мъртви. А държавите в региона са просто пешки в по-голяма игра, от която надали ще спечелят гражданите им.