Как плановата икономика погуби Римската империя

Снимка: Wikimedia

През 499 г. преди Христа управляващите в древен Рим приемат Закона на дванайсетте таблици, който регулира голяма част от търговския, социалния и семейния живот. Някои от тези закони са разумни и съответстват на икономиката на контакта и търговията. Други предписват ужасяващи наказания и възлагат сериозни правомощия и привилегии на определени хора. Част от регулациите определят максималната лихва по заемите на 8%, пише професорът по етика и свободно предприемачество Ричард Ебелинг за Fee.org.

Още по темата:

Римският сенат имал навика периодично да опрощава всички дължими лихви в обществото, като по този начин освобождавал привилегированите длъжници от нуждата да изплащат дължимите към частни кредитори лихви. (В България такова право има президентската институция. Б.р.).

Властите установяват контрол над цената на пшеницата. По това време управляващите купували пшеница по време на периоди на недостиг и я продавали на цена много под пазарната. През 58 г. преди Христа нещата ескалират и Рим раздава зърно на гражданите си безплатно.

Резултатът е неизбежен. Земеделците изоставят нивите и се стичат към Рим, а очаквано това прави проблема по-сериозен. От този момент броят на фермерите в района около Рим намалява, а с тях спада и реколтата и количеството зърно на пазара. Господарите започват да освобождават робите си и така засилват натиска над римската управа, която трябва да ги изхранва, при това безплатно.

През 45 г. пр. Хр. Юлий Цезар открива, че почти една трета от римските граждани получават зърно безплатно от империята. За да се справи с финансовите разходи за тези доставки на пшеница, Рим прибягва до намаляване на стойността на валутата си. Фиксираните цени на зърното, дефицитът на стоката, все по-сериозните бюджетни проблеми и инфлацията стават постоянно явление през дълги периоди от историята на Рим.

Най-известният епизод от налагането на ценови контрол в историята на империята идва по време на император Диоклециан (244-312 г.). Той сяда на трона през 284 г. и почти веднага започва огромни и скъпи проекти с държавни пари.

Императорът увеличава размера на армията и военните разходи и стартира огромен строителен проект под формата на нова столица в Мала Азия в град Никомедия. Той увеличава римската бюрокрация и използва принудителен труд, за да завърши строителните си авантюри.

За да финансира тези държавни дейности, Диоклециан драстично увеличава данъците върху римляните. Това води до спад на работните места, производството, спестяванията и инвестициите – все следствия, още тогава смятани за следствие от високите данъци. В резултат търговията също спада.

Когато данъчните постъпления не стигат за финансиране на държавата, императорът прибягва до нова инфлация на валутата. Златните и сребърни монети са със занижено съдържание на ценни метали и се коват наново с твърдението, че стойността им е същата. Правителството прокарва закон, който задължава всички римски граждани и поданици да приемат новите обезценени монети на по-високата стойност, поставена на лицевата им страна.

Последствията не закъсняват. След като реалната стойност на металите в монетите е по-ниска, отколкото показва маркировката им, търговците започват да ги приемат само с отстъпка. Това води до бързото им девалвиране до пазарна стойност. Хората започват да събират всички стари златни и сребърни монети и използват девалвираните за търговия.

Това означава, че всяка от новите монети давала по-малка покупателна сила, отколкото досега. Логично този процес налага изсичането на нови монети за същото количество стоки. Ценовата инфлация става все по-сериозна, а императорът продължава да сече все по-евтините монети.

Диоклециан разпорежда данък в натура, което означава, че римските власти спират да приемат обезценените си пари като форма на плащане на данъци. Тъй като римските данъкоплатци трябва да плащат данъците си в продукти, това хваща в капан цялото население. Мнозина остават буквално вързани за земята си, за да гарантират, че ще произведат достатъчно и ще се разплатят с държавата навреме.

Най-лошият момент обаче идва през 301 г. с известния едикт на Диоклециан. Императорът фиксира цените на зърното, говеждото, яйцата, платовете и други стоки на пазара. Той фиксира и заплатите на хората, наети в производството на тези стоки. Наказанието за нарушение на разпоредбите е смърт.

След като осъзнава, че много производители няма да са мотивирани да изнасят стоката си на пазара и да я продават на цена, много по-ниска от тази, която търговците биха платили при нормални условия, императорът нарежда всички, които складират запаси от продукти, да бъдат наказвани, а стоките – конфискувани.

В гръцките части на империята археолози откриват таблици с фиксираните от властта цени. Те поставят над 1000 отделни цени и заплати. По времето на Диоклециан римлянинът Лактанций пише, че кръвопролитията заради прилагането на закона са били толкова големи, че в крайна сметка бил отменен.

Икономическият историк Роланд Кент обяснява последиците и уроците от този период.

По думите му фиксираните от централната власт цени не са били съгласувани с производителите, въпреки наложеното смъртно наказание за нарушенията им. Кандидат-купувачите, които осъзнават, че им се предлагат стоки на цена над лимита, бързо формират банди и разрушават пазарите на производителите.

Земеделците започват да трупат стоки за момента, когато забраната пада, а резултатът от недостига на стоки на пазара води до още по-голямото увеличаване на цената им. Така че в крайна сметка търговията се извършва тайно на незаконни цени.

Икономическият ефект е толкова бедствен, че четири години след пускането на едикта Диоклециан абдикира заради влошено здраве. Макар едиктът да не е официално оттеглен, бързо спира да се прилага.

Водещият експерт по древен Рим Михаил Иванович Ростовцев обяснява, че същата система на ценови и доходен контрол е опитвана преди и след Диоклециан. Като временна мярка в определени периоди тази политика може и да бъде успешна, но като трайно решение води до невероятни кръвопролития и бедност. Римският император споделя древното вярване за всемогъщата държава, а много днешни теоретици продължават да го правят.

Австрийският икономист Лудвиг фон Мизес стига до извода, че силата на Римската империя започва да отслабва заради липсата на нужните идеи и идеология за създаването на свободно и благоденстващо общество – философията за индивидуални права и свободни пазари.

„Прекрасната цивилизация от античността загива, защото не коригира моралния си кодекс и законите си към изискванията на пазарната икономика. Социалният ред е обречен, ако действията, които нормалното му функциониране изисква, са отречени от стандартите на морала, са незаконни според държавата и се преследват като престъпление от съда и полицията. Римската империя се срива, защото ѝ липсва духът на либерализма и свободната инициатива. Политиката на държавна намеса и последствията ѝ на фюрерски принцип разграждат могъщата империя, както го правят с всяко друго общество“, пише той през 19 век.