Какво, ако един турски филм спечели в Кан?

На 25 май, когато България и Гърция са сред последните, които избират евродепутати, Украйна – президент, Кан ще избере носителя на „Златна палма“. Засега за фаворити са сочени филми извън Европа и САЩ. Дали?

Някои от провалите и успехите на 67-ия престижен кинофестивал.

Райън Гослинг и режисьорският му дебют „Lost River“: Голи претенции, отколкото амбиции

Дебютът на Гослинг зад камерата не среща възторжени отзиви. Ама никак. Твърде много Дейвид Линч и твърде близо до „Синьо кадифе“, без да е „Синьо кадифе“. Дори и само с факта, че музикалната тема на филма е на Deep Purple. В началото на филма като че ли най-ясно личат влиянията на Терънс Малик и Дейвид Гордън Грийн. Какво виждате още? Бедност някъде дълбоко в американския Юг, където лиричните гледки на осветени от ниското слънце ливади контрастират с изоставени дървени къщи.

Както се разбира от финалните надписи, лентата е снимана в Мичиган. Част от сцените са снимани в несъществуващ зоопарк, сега погълнат от растителност – една някогашна джунгла се превръща в истинска джунгла.

Главната героиня Били (Кристина Хендрикс) е самотна майка, която живее с двамата си сина на това място, потънало в разруха. Макар повечето съседи да се изнасят, Били остава. Притисната от ипотечните си вноски, с чиито плащания изостава, тя приема мистериозно предложение за работа, направено й от мениджъра в банката. И в този момент, точно когато виждаме тази ясна илюстрация на една потънала в рецесия посткризисна Америка, Гослинг прави рязък завой в територията на Дейвид Линч.

Били започва работа в едно доста…хм, странно кабаре, чийто специалитет са мрачни хорър фантазии – звездата там е Ева Мендес. И има още „линчевизми“. Например един от синовете на Били среща едно момиче, което живее с домашния си любимец, който е плъх, и нямата си баба. Но тяхната романтична връзка е заплашена от порочния престъпник на име Були, който е такъв главорез, че отрязва устните си с ножици. Но защо главорезът си посяга – не се разбира, но бездруго нищо няма смисъл в Lost River.

Гослинг толкова се забавлява с бавното движение, крещящи цветове и нестандартна редакция, че се отказва от логиката. Когато намества и цял един град на дъното на язовир, започваш да се чудиш дали изобщо ще е в състояние да изтегли отново на повърхността всички тези зловещи странности, при това в някаква смислена последователност.

Актьорът, който можеше да си живее щастливо, сменяйки романтични с екшън филми в продължение на десетилетия, очевидно се е отегчил. И този неясен и нереален филм е резултатът, макар че някои му отдават дължимото като на доста уверен млад режисьор, който не се бои да експериментира. Когато реши да пристъпи към следващия си филм, най-добре да скрие DVD-ата на Линч и Малик.

„Горещият картоф“: Един филм за оргиите

Този филм – Welcome to New York, беше с премиера, макар и извън в селекцията на Кан, тъй като не беше завършен навреме, но мнозина смятат, че е пропуснат и поради друга причина. „Причината“ се нарича Доминик Строс-Кан, изигран във филма на Абел Ферара (който режисира през 1992 г. „Лошият лейтенант“) от Жерар Депардийо.

Самият Ферара казва, че е бил отчасти вдъхновен от историята на ДСК, арестуван през 2011 г. за сексуално нападение на камериерка в хотел в Манхатън, точно когато трябваше да се впусне в надпреварата за президент на Франция (беше един от вариантите на социалистите, така че спечели Сеголен Роаял, която загуби срещу Сарко – бел.р.). Обвиненията в крайна сметка бяха свалени и през 2012 г. беше постигнато споразумение през 2012 г., но във филма финансистът е показан как спи с четири жени и напада камериерка.

Строс-Кан, който подаде оставка като шеф на МВФ след ареста си, заяви, че ще съди създателите на филма, а бившата му съпруга Ан Синклер изрази своето отвращение и ги обвини в антисемитизъм в The Huffington Post.

Критиците във Франция също изригнаха срещу филма. Le Monde го нарече „плод на болен ум“, Libération – „жалко софт порно“, а според BBC „френската преса е доста близо до историята на Доминик Строс-Кан“.

Така че със сигурност не-селектирането му за Кан има своите дълбоки политически основания. Просто никой не иска „горещ картоф“. Самият Депардийо казва защо се е съгласил да приеме ролята на ДСК: „Не вярвам на политиците. Аз съм индивидуалист и анархист“.

Winter Sleep: Този филм може да спечели „Златна палма“

Правилно сте чули. Турският филм „Зимен сън“ е фаворит за наградата на престижния фестивал. Впрочем, в София турският режисьор Нури Билге Джейлан е познат със своя „Имало едно време в Анадола“ (Once Upon a Time in Anatolia), показан на 16-ия София Филм Фест през март 2012 г. А този филм беше отличен с Голямата награда на Кан през 2011 г.

„Зимен сън“ също е сред триумфиращите филми на фестивала – наречен е „уникално постижение на забележителен режисьор и писател“. Макар че ако се съди по прожекцията му, мнозина са задрямали на 196-те минути филмов разказ за етиката. Въпреки че признават, че е по-ненатоварващ от „Имало едно време в Анадола“.

Едно нещо, което със сигурност трябва да се отбележи, е автентичността и силата, с която въздейства атмосферата и мястото, където е сниман. Действието се развива на фона на величествени скалисти планини, а някои от къщите са построени в самите скали. В този приказен пейзаж, подобен на „Властелина на пръстените“, главният герой Айдън притежава малък хотел, или по-скоро хижа.

Няма наплив от посетители в това отдалечено място, но и той не се притеснява особено. Най-богатият човек в местното общество, този побелял бивш актьор не иска гости, които не могат да оценят тези природни красоти наоколо. Ако няма клиенти в хотела си, той се затваря в стаята си, където пише за колонката си на колумнист в местен вестник и извършва проучвания за своята История на турския театър.

Айдън притежава и къща в близкия град, в която наемателите закъсняват с наемите – и ако това него лично не го притеснява, останалите членове от семейството му негодуват. И така се стига до камъка, хвърлен по неговия Land Rover, който прави на паяжина от пукнатини стъклото му. Всъщност метафора – след него целият живот на Айдън е като това стъкло, с плетеницата му от пукнатини.

Неговата зашеметяващо красива по-млада жена Нихал (Мелиха Сьозен, която със сигурност ще бъде „грабната“ от Холивуд), която се чувства пренебрегната от Айдън и смята, че той омаловажава нещата, които прави, разведената сестра на Айдън Некла, която презира снаха си, почти като в „Три сестри“ на Чехов, чието влияние се усеща. Тези две жени, които искат да блестят в Истанбул, вместо да гният в Анадола.

При липсата на гости, за да разсее това трио на все по-недоволни съквартиранти, най-вероятно трябва някоя и друга разправия, хвърляне на съдове, а защо не и един-два изстрела. Да, ако беше някой средностатистически филм. „Зимен сън“ обаче не е такъв. Напротив, в него има дълги философски дебати, а хората казват неща като: „… Смърдиш на сантименталност“. Едва ли скоро сте гледали толкова дълги диалози във филм.

И ако това не е достатъчно, за да обясни защо някои са задрямали на прожекцията, всички актьори говорят с меки, кадифени гласове, докато са увити в меки дрехи, сгушени в удобни столове, в сенчести, подобни на хралупи стаи. Камерата не се движи, няма музика, само пращенето на огъня или шумът на дъжда са акомпаниментът към разговорите.

Ако успеете да останете будни, ще бъдете поразени от нюансираните изпълнения, дълбочината на характерите, силата на моралните въпроси, черния хумор. Джейлан създава една почти хипнотична атмосфера на съновидения, в която героите са някак откъснати от реалността. И всеки път, когато тези спокойно излагани режисьорски аргументи достигнат 15-ата минута, без да показват признаци на промяна, започнете да се надявате някой да хвърли камък по прозореца.