Всички сме сталинисти спрямо Сирия

Безжизненото телце на Айлан Кюрди на турския бряг

Единственият начин Америка да сложи край на трагедията в Сирия е мащабна интервенция със на сухопътни войски. След войните в Афганистан и Ирак обаче американците надали биха подкрепили такава. Oще по-остър e проблемът по отношение на подслоняването на бежанците. Предвид възхода на крайнодесните настроения на запад срещу бегълците от мюсюлманските страни, една по-отворена политика към тях само ще подхрани този възход. Изводът е мрачен: за да запазят либералната политика у дома, западните политици вероятно ще трябва да толерират престъпленията срещу либералните ценности в чужбина, пише Гидиън Рахман в коментар за Financial Times.

Array

„Смъртта на един е трагедия, смъртта на милион – статистика“. Това изказване на Йосиф Сталин често се възприема като олицетворение на безчовечността – самият антипод на хуманните и либерални ценности, ценени в демократичния Запад.

Но що се отнася до войната в Сирия, Западът живее според мисълта на Сталин. Както и останалият свят. За последните четири години написах много статии за Сирия, пълни с ужасяваща статистика. Веднъж отбелязах, че са загинали 50 000 души; на следващата година загиналите бяха 100 000, след още година – 200 000. Сега числото може би е над 400 000 души. Едно нещо, което остава непроменено, е, че всички тези статии за Сирия привличат съвсем малко читатели.

От време на време обаче история или снимка на лична трагедия предизвиква кратък изблик на състрадание на запад. По това време миналата година това беше снимката на загиналия Айлан Кюрди, която предизвика излияния на болка. Имаше нещо непосилно затрогващо в снимката на тригодишно момченце, изхвърлено на брега в Турция, по късите си панталонки, с обувки и фланелка. Има обаче нещо загадъчно и капризно в тези изблици на състрадание. По онова време мой приятел, отразяващ сирийската война от избухването й, отбеляза: „От години публикувам снимки на загинали сирийски деца в Twitter. Обикновено никой не ги забелязва“.

Аналогична капризност присъства и в реакциите на Запада по отношение на масовите удавяния в морето. През октомври 2013 г. смъртта на над 300 кандидат-бежанци в Средиземно море край о. Лампедуза провокира международна врява и пoдтикна Италия, а след това и ЕС, да увеличат спасителните работи.

Ала само преди седмица повече от 100 души, опитващи да прекосят морето до Европа, се удавиха край бреговете на Египет. Трагедията им беше бегло отразена в западните медии. Броят удавяния в Средиземно море през тази година изглежда ще достигне нов връх, но по-голямата част от обществеността сякаш спря да се интересува.

Западните лидери са длъжни да опитат някак да формират такава политика спрямо Сирия, която да отчита тези непредсказуеми колебания в обществените настроения между безразличието и изблиците на мъка. Онези лидери, които градят своята политика на допусканията, че състраданието на избирателите им ще се задържи в продължение на месеци, обикновено биват наказвани.

Миналото лято, когато много германци размахваха плакати с надписа „бежанци, добре дошли“, Ангела Меркел реши да възприеме тези думи буквално и отвори вратите на Германия за над милион мигранти. Но след големите успехи за десните, антиимигрантски партии на местните избори по-рано този месец, г-жа Меркел публично се извини за политиката си към бежанците. Миналогодишното състрадание отстъпи място на тазгодишното разкаяние.

Колкото до Барак Обама, по отношение на Сирия американският президент е обвиняван както в прекалена безсърдечност, така и в излишно съчувствие. Много американски либерали смятат, че неуспехът му да се намеси за спиране на кръвопролитието ще остави неизличимо петно върху репутацията на Обама. Президентът обаче е подложен и на яростни атаки отдясно за желанието му да приеме повече сирийски бежанци в САЩ.

Сегашното възмущение oт руския въздушен удар по хуманитарен конвой в Сирия изглежда като потенциален преломен момент в западния дебат. Но миналият опит говори, че внезапният изблик на интерес към Сирия бързо ще върне към объркването и равнодушието. Обама знае, че внезапните пристъпи на обществени чувства са ненадежден ориентир в политиката.

Самият президент очевидно се разкъсва. Миналата седмица в реч пред ООН той похвали Алекс, шестгодишното американско момченце, написало писмо до Белия дом, за да предложи дом на петгодишния Омран Дакниш, който стана герой на „шокираща снимка“ в Сирия. Омран бе фотографиран зашеметен и окървавен, след като е бил изнесен от бомбардирана сграда в Алепо. „Всички можем да се поучим от Алекс“, каза Обама.

В други случаи президентът изглежда фаталист. Както каза пред журналиста Джефри Голдберг: „Светът е жестоко, сложно, хаотично зло място, пълно с трудности и трагедии“.

Единственият надежден начин Америка да сложи край на кръвопролитието в Сирия би била мащабна военна интервенция с участието на сухопътни войски. След войните в Афганистан и Ирак няма основание да се предполага, че американското общество ще подкрепи такава намеса. В Америка определено съществува категория избиратели, които са за „лека намеса“ – зони, забранени за полети или удари по сирийските ВВС. Но такава ограничена намеса, макар и удовлетворяваща разбираемия подтик да се направи нещо, не би подобрила особено хуманитарната ситуация. А и в Сирия вече се хвърлиха много бомби.

Проблемът изглежда още по-остър, когато става въпрос за предоставяне на убежище на бежанците. В различни страни, като Германия, САЩ, Великобритания, Унгария и Полша, страхът от мигрантите и бежанците – особено от мюсюлманските страни, успешно се експлоатира от популистки и крайнодесни политици. Сега, когато Великобритания излиза от ЕС, Доналд Тръмп е опасно близо до Белия дом, а политическото бъдеще на Меркел е под въпрос, би било глупост да се игнорират рисковете от по-открита политика по отношение на бежанците, която може да подхрани възхода на крайнодесните на Запад.

Изводът е мрачен: за да запазят либералната политика у дома, на западните политици може се наложи да толерират посегателствата срещу либералните ценности в чужбина.