Сбогом, моя красавице! *

У нас надеждата лежи на плещите на младите поколения. Първите избиратели, родени след 1990 г. имаха възможността да гласуват за първи път през 2009 г. и демонстрираха, че не искат да останат безучастни към демократичния процес. Ами сега? Един коментар на Благовест Бенишев в навечерието на този важен за посоката на ЕС вот.

Извървя се керванът на поредната предизборна кампания и както сме свикнали премина в типичния си панаирджийски, неубедителен стил – с евтини скандали, последни напъни и скучни дебати. Малкото проблясъци на професионализъм и опити за насочване на вниманието към важните теми от европейския дневен ред, бяха заринати от канонади дребнава популистка пропаганда, видимо водена целенасочено.

Единственото положително от кампанията е видимият ефект, който има върху временната младежка безработица, предвид кохортите млади хора, ангажирани от различните политически партии, да се занимават с агитация „на терен“ по градовете и селата.

В очакване на финалния акт на българската политическа пантомима в деня за размисъл преди изборите за Европейски парламент в неделя, 25 май, се налага въпросът: Има ли надежда за демокрацията в България, различна от слугинската силово-търгашка версия, която се наложи у нас последните 2+ десетилетия?

Отчуждаването на по-голямата част от българските избиратели от демократичния процес вече е факт, с който трябва неминуемо да се съобразяваме, след като политиците положиха толкова усилия да го наложат като статукво. Въпреки че съвестта на българина не един и два пъти е успявала да изненада бакалските сметки на политическата класа. Искрица надежда все пак има!

Но най-тревожното е, че видимото нравствено разединение, което цари у нас, изглежда непоправимо нито в близка, нито в далечна перспектива. Маргинализирането на масовите антиправителствени протести, започнали през лятото на 2013 г., като че ли беше скъсването на последната нишка на контакт между цели сегменти от българското общество. Което веднага беше експлоатирано от сенчестите кукловоди, които диктуват дневния ред в България. Останалото го излъчват всеки ден по телевизиите.

Изборите за Европейски парламент 2014 „хващат“ ЕС в неловка ситуация. Блокът едва надига глава от икономическа рецесия и е изправен пред риска от най-сериозната геополитическа криза по границите си от края на Студената война насам.

И докато тези две теми диктуват дебатите в преобладаващата част от държавите-членки, у нас европейските избори са поредният полигон за политическите партии за опипване на почвата, пренареждане на картите, залъгване на последните неизлъгани и заравяне на главите още по-дълбоко в пясъка.

Всичко това, разбира се, с активното участие на конгломератите от „четвъртата власт“ и явно с любезното съдействие на съдебната, която тази седмица се „съобрази“ с политическата конюнктура, като отложи издаването на присъда срещу бивш министър за първия ден след изборите.

Порочният кръг, в който се въртим безцелно от 24 години, рискува обаче да ни изиграе – като държава – лоша шега. Изходът от евровота ще е решаващ за определянето на посоката, която ЕС ще поеме следващите пет години както във външнополитическо, така и във вътрешнополитическо измерение, в изключително важен период от развитието на глобалните отношения.

От което следва логическото последствие, че едно продължаващо самоизолиране на българското общество от важните теми за бъдещето на ЕС, на който страната е пълноправен член, ще е много сериозна пречка за развитието му.
***

Мрачните констатации обаче нямат стойност, ако не предлагат и решения. У нас надеждата лежи на плещите на младите поколения. Първите избиратели, родени след 1990 г., имаха възможността да гласуват за първи път през 2009 г. и демонстрираха, че не искат да останат безучастни към демократичния процес.

Подобна тенденция се забелязва и в тази кампания. След тях идват и други. Интернет-поколението със сигурност също ще има своя принос към бавно обръщане на обществените процеси в следващите години – дано в положителна посока. Ако не бъдещето ще ни настигне.

Неслучайно по време на дебатите между кандидатите за председател на Европейската комисия акцентът на няколко пъти попадаше върху човешкия капитал, който представляват младите европейци и възможностите, които могат да им се дадат за развитие. Неслучайно и дебатите се водеха пред студенти, които задаваха въпросите. Нищо не е случайно. Просто трябва да се мисли в перспектива.

* Заглавието е заимствано от едноименният роман на Реймънд Чандлър