Пучът в Турция отприщи не ислямизация, а национализъм

Снимка: ЕРА/БГНЕС

Случващото се в „Новата“ Турция на Ердоган не е възход на политическия ислям, а на много по-мощна и потенциално смъртоносна сила – национализмът. Array

Това пише старшият сътрудник в Центъра по сигурност и разузнаване на XXI век, експерт по Турция, ЕС, мюсюлманите в Европа, политическия ислям, Близкия изток и кюрдския национализъм – Йомер Ташпънар. Той е професор в Националния военен колеж и асоцииран професор в училището по съвременни международни отношения към университета Джонс Хопкинс.

Разбираема е тенденцията западните медии да разглеждат турския президент Реджеп Тайип Ердоган като неизлечим ислямист, решен да ревизира светското наследство на Ататюрк. Много западни политици, анализатори и учени поставят знак за равенство между схващането за отдалечаването на Турция от Запада, или страха от загуба на Турция, и идеята за ислямското възраждане.

Тази заблуда е разбираема. В крайна сметка политическа партия с ислямски корени спечели пет поредни вота в държава с 99% мюсюлманско население.

Още повече доскоро противопоставянето по оста секуларисти-ислямисти играеше важна роля за поляризацията на обществото в страната. И все пак от 2013 г. насам борбата между Партията на справедливостта и развитието (ПСР/AKP) и поддръжниците на Фетуллах Гюлен, достигнала връхната си точка с проваления опит за военен преврат през лятото, промени картината.

Секуларизмът няма нищо общо с братоубийството между мюсюлмани. По същия начин секуларизмът срещу исляма не е от значение за кървавата конфронтация между кюрдския и турския национализъм – основният екзистенциален проблем пред бъдещето на националната държава в Турция.

Време е да се признае, че това, на което ставаме свидетели в „Новата“ Турция на Ердоган, не е възходът на политическия ислям, а на много по-мощна и потенциално смъртоносна сила – национализмът.

Същият притеснителен развой се наблюдава все по-често в турската външна политика. Макар че не бива изцяло да се отхвърля значимостта на политическия ислям в дневния ред на Ердоган, истинската заплаха за ориентацията на Турция към Запада и демокрацията, вече не е ислямизацията, а растящият национализъм и недоверието към Европа и САЩ.

Ситуацията в последно време става все по-притеснителна. Проваленият опит за преврат предизвика преподреждане на ултранационалистите в турската политика, което заплашва да насочи страната в прото-фашистка посока. По същество, това което бързо се развива в днешна Турция, е бракът между ПСР, ултранационалистката Партия на националистическото действие (ПНД/MHP) и турската армия – или това, което е останало от нея, след като над 1/3 от офицерите бяха изхвърлени или задържани заради пуча.

При тези обстоятелства е нужен по-задълбочен прочит на стратегическата посока, в която е тръгнала Турция – отвъд клишетата за противопоставянето между ислямисти и секуларисти. В пресечната точка между трите главни стратегически визии за турската външна политика: неоосманизъм, кемализъм и турски голизъм.

Общата черта между трите движения е челното място, на което е поставен турският национализъм. Докато кемализмът и неоосманизмът са сравнително познати в международен план, турският голизъм е концептуална конструкция, която използвам, за да опиша националисткото им сходство.

Въпреки съществените разлики между „секуларисткия национализъм“ на кемализма и „религиозния национализъм“ на неоосманизма (стремящ се да упражни мека сила в бившите територии на Османската империя), и двете визии са силно свързани с турските национални интереси.

Неоосманизмът и особено „евразийското“ крило на кемализма (широко разпространено сред офицерите, които се издигат в армията) подкрепят изграждането на стратегически регионални съюзи, които да послужат като лостове за влияние срещу западните партньори и трансатлантическия алианс (НАТО).

В крайна сметка и двете течения споделят централизиран поглед към света, в който на първо място са турските национални интереси. В този смисъл и общото между двете идеологии е турският национализъм.

В случай че сегашните тенденции продължат да се развиват, ще станем свидетели в Турция не на ислямистка външна политика, а на много по-националистическа, дръзка, независима и егоцентрична стратегическа ориентация – накратко, турският вариант на голизма.

Както в случая с антиамериканската и антинатовска политика на Шарл де Гол през 60-те години на XX век, голистката политика на Турция може в дългосрочен план да постави под въпрос членството на страната в НАТО или чакането на непостижимото членство в ЕС.

В търсене на пълна независимост, суверенитет, стратегически инструменти и най-важно „национален престиж, слава и величие“, една голистка Турция може да прибегне до придобиването на собствена възпираща сила (ядрено оръжие), както и до водене на собствена реалполитика с държави като Русия, Китай и Индия.

Не бива да се подценява възникването на „Нова Турция“, която надминава разделението на ислямисти и секуларисти, защото и кемализмът в турската армия, и неоосманизмът на ПСР поставят на първо място националните интереси, а не влиянието на Запада.

Офанзивата на Турция в Северна Сирия, растящият антиамериканизъм у дома, сближаването с Русия и Иран, проблемите с ЕС по визовата либерализация и войната срещу Кюрдската работническа партия (ПКК/PKK) са все фактори, които ще допринесат за възхода на турския голизъм.