Европа се качи на влака и слизане няма...

Европа се качи на влака и слизане няма…

Снимка: Wikimedia

Процесът на превръщане на неолиберализма във водеща доктрина за Европа беше като лъскав влак-експрес. През 80-те години обещаваше да отведе пътниците си до примамлива дестинация на растеж и просперитет, но днес е трудно да се прогнозира, пише професорът по централноевропейска история във Виенския университет Филип Тър за Bloomberg.

Още по темата:

Релсите бяха построени върху идеализирането на необузданите свободни пазари, ирационалната вяра в разума на пазарните играчи и либертарианската антипатия към държавата. Те включваха и елементи на традиционната капиталистическа концепция за „скритата ръка“ и метафизично измерение, при което пазарът се възприема като последен съдник за всички стоки.

В един момент, всички държави в Европа искаха да се качат на борда и никой не можеше да устои на привлекателността на обещанията. Освен това влакът изглеждаше като единствен път към бъдещето, след края на съперничеството между Изтока и Запада през 1989 г.

Първите нови пътници бяха Полша, Чехословакия, Унгария и Германската демократична република (ГДР). Понякога им прилошаваше заради твърде високата скорост и реформите, които бяха принудени да приемат. Но до средата на 90-те години започнаха да се чувстват по-добре. Кондукторът и сервитьора във вагон-ресторанта (международните финансови организации – б.а.) гордо обявяваха, че шоковата им терапия работи.

Дали това действително беше вярно е спорен въпрос, но знаците бяха правилни. Кривите на растеж, чуждестранните преки инвестиции и други съпътстващи фактори определяка неолиберализма като успешен.

Поради тази причина, държавите, които дотогава не се бяха качили на влака, заради по-късната си революция, независимост или посткомунистически управници, които останаха на власт, също поискаха да се присъединят. Някои от тях – като балтийските държави, Словакия и по-късно България и Румъния, опитаха да догонят останалите с провеждането на дори по-радикални реформи.

Това също създаде болка и гадене, но превърна посткомунистическите държави в „развиващи се пазари“, а някои от тях дори в „тигри“ (бързо развиващите се икономики от Азия – б.а.). Германия, която все още се беше вкопчила в миналото, не искаше да се превърне в „болния човек на Европа“ и също скочи на неолибералния влак.

Пътниците се срещаха по няколко пъти на ден във вагон-ресторанта. Но в менюто нямаше избор. Стандартното ястие беше сервирано от западните сервитьори (Международния валутен фонд, Световната банка и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие). А аламинутът се наричаше „строги икономии“.

Държавите се противопоставяха на менюто, но усетиха силата на сервитьорите, които можеха да поискат старите си дългове по всяко време и имаха монопол върху икономическата мъдрост. Сервитьорът от Брюксел беше относително популярен заради поднасянето на ордьоври като програмата ФАР и обеща на много от пасажерите, че винаги ще им служи, стига да изпълняват изискванията му.

Вагон-ресторантът беше прекрасно място за изнасяне на речи за реформи. Представителите на малките държави като Чехия искаха да бъдат смятани за примерни пътници и говориха за пазарна икономика „без атрибути“. Междувременно сервитьорите повтаряха мантрите за приватизация, либерализация, дерегулация и молитва преди хранене.

Другите гости във вагона бяха джентълмени в костюми (мениджъри на фондове и директори на различни компании). Те търсиха възможности да разтоварят тежките си портфейли, но не и да правят подаръци. И опитваха да крият факта, че крайната им цел бяха високите печалби. Мъжете в костюми бяха особено благосклонни към пътниците, които търсят свобода на икономиката и ги награждаваха за тяхната смелост.

Дори най-бедните пътници се възползваха от щедростта им. Те получиха чуждестранни инвестиции, които макар и лечебни, са лесно пристрастяващи. А бизнесмените не спираха да повтарят, че влакът трябва да се движи по-бързо.

По тяхна повеля, той се засили толкова много, че идеята за други възможни пътища се разми напълно. Заради твърде високата скорост влакът прегря. Пътниците започнаха да свалят дрехи (елементи от социалната държава), насърчавани от сервитьорите, които твърдяха, че ще пътуват по-бързо, ако поолекнат.

Един от пасажерите, бившият шпионин от КГБ Владимир Путин, се обяви срещу сервитьорите и скочи от влака. Оттогава той се опитва да хване друг – този на държавния капитализъм. В началото останалите не го приемаха много сериозно. Но това се промени, когато той опита да натика насила съседите си в своя влак, наречен Евразийски икономически съюз.

Въпреки тези сътресения и откъслечни кризи, неолибералният влак се засили толкова много, че вече никой не можеше да види хората, които го карат. Ако погледнете много отблизо, можете да различите бизнес костюмите им.

Те смятаха, че действат много рационално, но изведнъж, през 2008 г. първо в локомотива, а после и във вагоните избухна паника. Влакът почти дерайлира, но успя да спре в точния момент. Но макар че едва избегна катастрофата, той не смени релсите с нови.

От друга страна, последните пътници от Югоизточна Европа се останаха, защото никой не беше готов да им даде повече пари, за жалост назаем. Мъжете в костюми започнаха да действат доста различно. За известно време те отказваха да инвестират, но упорито настояваха южноевропейските пътници да затягат коланите.

Диетата от постни ястия и горчиви хапове влоши настроението във влака. Преди 2008 г. всички пътници вярваха в розовото бъдеще. Но сега повечето от тях са все по нервни и дори гневни. Някои изведнъж измръзнаха, след като почти не им бяха останали дрехи. Германците и поляците забелязаха това и предпочетоха кейнсианското меню, което смятат за по-здравословно.

Германия, която мнозина смятаха за нов машинист, отказа да плаща и дори да споделя дълговете си с другите във вагона (например с помощта на еврооблигации). Тя дори каза на южноевропейците да следват примера на други държави, които затегнаха коланите по-рано.

За момента всички европейски пътници остават в един влак. Но дали ще е така и в бъдеще? Трудно е да се прогнозира. Един от пасажерите вече напусна, защото Европейският съюз загуби голяма част от престижа си заради продължителната криза.

Вероятно останалите продължават да са заедно, защото знаят, че други такива влакове на други места по света – например китайския, пътуват дори по-бързо и парадоксално се управляват от хора, които все още се наричат комунисти.