Принцесата на Кремъл

Какво, ако баща ви е сатрап и владетел на държава с население от над двеста милиона души, колкото е било на СССР при Сталин. Голямо бреме.
Канадският историк и професор от университета в Торонто – Розмари Съливан, разказва в биографичната книга „Дъщерята на Сталин. Необикновеният и бурен живот на Светлана Алилуева“, историята на „Кремълската принцеса“ – жената, принудена да живее под гнета на бащиното име и безуспешно опитваща да се измъкне от него, пише Slon.ru.

Още по темата:

Използвайки стотици документи от руски, американски, британски и грузински архиви, както и многобройни статии и интервюта с роднини и приятели на Светлана, Съливан създава подробната и разностраннна биография на Алилуева – и сложната й личност.

Съливан се опитва да разбере какво е да си дете на Сталин, „държавна собственост“ на Кремъл и символ на щастлив съветски живот. И защо в средата на живота си Светлана изведнъж решава да избяга в Съединените щати, като оставя в СССР близките си – и двете си деца.

Ранните години от детството на Светлана, която се е родила през 1926 година, девет години след Великата октомврийска революция, минават зад стените на Потешния дворец (Развлекателния дворец, б. р.) на Кремъл. Намира се при западната стена на Кремъл, между Комендантската и Троицката кула.

На това място царят Алексей Михайлович, по прозвище Тишайши, отделя за тъста си – болярина Милославски, тесен участък между крепостната стена и стопанските постройки на царския дворец. След смъртта на болярина Милославски неговите палати преминават към царското имущество. Съединяват ги с царския дворец с каменен преход.

От 1672 г. в тях започват да се устройват развлечения – първите театрални представления в старата Рус. Затова и получава името си Потешен дворец, а днес в него се помещават службите на комендатурата на Кремъл.

Там расте и дъщерята на Сталин. Тя има майка, която боготвори, грижлива бавачка – Александра Андреевна, и баща, за когото е „малко врабченце“. Зад стените на Кремъл животът е съвсем различен от този в страната. Съветските републики преживяват гладни години, а в Кремъл играят тенис, ядат пирожки, устройват вечеринки и гледат филми в личния киносалон на Сталин.

Първият и един от най-силните удари в живота на Светлана е самоубийството на майка й. Надежда Алилуева слага край на живота си на следващия ден след тържествата в чест на 15-атата годишнина от Великата октомврийска революция. Смъртта й е обяснена с остър апендицит, и даже най-близките родственици, дори Светлана, дълго време не знаели истината. Имало много версии защо Надежда е решила да се застреля. Самата Светлана по-късно обвинявала за смъртта на майка си Сталин и неговите непрекъснати караници със съпругата му.

След загубата на майка й, животът на Светлана постепенно се променил. Тя се преместила от Потешния дворец в жилище на първия етаж в сградата на кремълския Сенат. Домът се управлявал по военному и винаги бил обграден от агенти на службите, които следили всяка крачка на обитателите му.

Култът към личността на Сталин се засилва, започва големият терор. Светлана усеща тогав, когато нейната икономка е уволнена като ненадеждна, а на нейно място се появява лейтенант Александра Накашидзе, изпратена от службите. Макар и лоша домоуправителка, тя не е наета за това – задачата й е да следи с какви хора се сприятеляват децата на Сталин – Василий и Светлана.

През есента на 1937 г. Светлана се сдобива с личен охранител, а в училище се хранела само с храна, която носела със себе си под наблюдението на НКВД. Нормално общуване не било възможно да има с никого.

Въпреки че дъщерята на Сталин учела в 25-ото образцово училище, което било само за деца на партийния елит, в момента, в който се появи каквото и да било съмнение в надеждността на някой неин приятел/приятелка, тутакси е преместван в друг клас и им е забранено да общуват.

Светът на Светлана постепенно се руши. Започват да изчезват приближени на Сталин – „чичковци“ и „лелички“, с които тя си е играла на дачата в Зубатово, а после следват и арести на роднини. Цялото семейство е в ужас, а Светлана тогава мислела, че близките й са станали жертва на чудовищна грешка, която дори баща й не бил в състояние да разбере.

По време на Втората световна война, Светлана е евакуирана в Куйбишев, и едва там тя, която по настояване на баща си научава английски език, разбира от британските и американски вестници, че майка й се е самоубила в онази страшна нощ на 9 ноември 1932 година. Това я кара да си задава все повече и повече въпроси за вината на баща й за смъртта на майка й, за арестите и убийствата на нейните приятели и роднини.

„Нещо рухна в мен и в моето безпрекословно подчинение на волята на баща ми. Започнах да мисля за това, за което никога преди не бях мислила: наистина ли баща ми е винаги прав?!“

Връщайки се в Москва, Светлана иска само едно: хората да виждат в нея не „принцесата на Кремъл“. На една от вечеринките, устроена от брат й Василий, тя се запознава с известния сценарист Алексей Каплер, който е привлечен от нея: тя е облечена семпло, разсъждава спокойно и умно, и разсъжденията й поразяват с дързостта си и свободата на мислене, което не се връзва с образа на дъщеря на Сталин.

Годината е 1942-а. Василий е на 22, майор, началник на Инспектората на Военновъздушните сили. А Светлана е само на 16. Каплер обаче, автор на сценарии за Ленин, е на 42 години.

Той е част от бохемското обкръжение на брат й Василий, обградил се с хора на изкуството и обикновени събутилници – спортисти, пилоти, режисьори, артисти, съученици. Брат й е известен с лудите си постъпки. Първата му съпруга Галина Бурдонская си спомня, че когато той я ухажвал, прелетял над метростанция „Киров“ на малък самолет. За такива волности го наказвали – но не сурово, а на Сталин не докладвали.

Връзката на девойката с опитния и зрял мъж, наричан от приятелите си Люси, започва с един фокстрот, на който той я кани.

„Чувствах се толкова топло и спокойно с него! – обяснява Светлана по-късно. – Чувствах известна увереност в този пълен, приятелски настроен мъж, изведнъж ми се прииска да сложи главата си на гърдите му и да затворя очи“.

И тя отваря душата си пред него, разказва му колко е отегчена със семейството си, колко й е скучно, че ето, днес се навършват десет години от смъртта на майка й, а няма с кой да поговори за това – и никой не иска да говори за това.

Тя се влюбва в него, а той на практика отваря нейния малък свят за западната култура и й показва друг, много по-различен от съветския. И тя е впечатлена. Чака я пред училище, води я в Третяковската галерия, в празната зала на Комитета по кинематография, където тя гледа филма на Дисни „Снежанка и седемте джуджета“, благодарение на него тя чете книгите на Хемингуей, стиховете на Ахматова, Ходасевич, Николай Гумильов…

„Люси беше за мен най-интелигентния, най-мил и прекрасен човек. От него бликаше светлината и очарованието на знанията…“, разказва по-късно Светлана. Но според наблюдатели, по-възрастният и опитен мъж просто си е играел с неопитната девойка.

От това време има един особено любопитен случай – кореспонденция на Каплер в „Правда“ от 14 декември 1942 г., подписана като „лейтенант Л. Писма от Сталинград“. След като е в Сталинград в командировка от вестника, Каплер решава да напомни на Светлана за себе си: „Сега в Москва, вероятно вали сняг. От прозореца ти се виждат назъбените стени на Кремъл … Мисля за любимия човек. Какво правиш в момента? Помниш ли нашите срещи в Третяковската галерия…“

Последват наказания за ръководството на изданието, а разказът е наречен „антихудожествен“. Съответният указ на Секретариата на ЦК е публикуван на 15 декември.

Такава бърза реакция на съвсем обикновен текст доказва намесата на самия Сталин. Водевилна история! Някакъв дебел евреин с омайващ чар, който успешно се подвизава на терена на комунистическата пропаганда дръзва да увлече дъщерята на великия вожд. И в отговор – идеологически отпор на Секретариата на ЦК!

Изглежда, че Сталин е бил объркан и не е знаел какво да прави. Разбира се, той може да унищожи този Люси с едно движение на веждите. Или да обясни на дъщеря защо не трябва да се среща с него. Или дори да й забрани да се срещат. Но той не го прави. Очевидно е, че се страхува от съдбоносна стъпка от нейна страна, и не е изключено да му е минавало през ум за самоубийството на жена му.

Каплер и Светлана се тревожат какво ще се случи, но нищо не последва – и те възобновяват срещите. Тогава на Каплер се обажда заместник-началникът на охраната на Сталин – полковник Румянцев, и дипломатично му предлага да замине в командировка „далеч“. А Люси го праща по дяволите. Това вече е прекалено.

На 2 март 1943 година, когато Каплер се приготвя, за да замине в командировка в Ташкент, е арестуван. Причината, която му представят – връзки с чужденци. Той наистина познава много чуждестранни журналисти.

На трети март Сталин има бурен разговор с дъщеря си, за да й каже, че нейният любим е английски шпиноин. „Писател! – крещи той – Не знае да пише на руски! Не можа ли руснак да си намериш!“ Еврейският произход на Каплер очевидно го вбесява, макар Сталин да не е бил антисемит.

Каплер е заточен в продължение на пет години във Воркута, където работи в местния театър. През 1948 г. е оставен да се завърне в Киев, откъдето е родом, но той умишлено пристига в Москва (за да е до Светлана), заради което му дават още пет години в лагер.

Трудно е да се обясни защо се присмива на Сталин. Без отговор…

Но има една малка подробност, която много години по-късно Каплер казал на жена си Юлия Друнина, а тя споделила с близките си. След окончателното връщане на Каплер в Москва през 1953 г. Светлана иска да възобновят предишната си връзка, но той отказа. А детайлът е, че той дори не можел да понася миризмата й.

Година по-късно тя се омъжва за Григорий Морозов (Мороз), сътрудник на московската полиция. Той също е бил евреин. Сталин се съгласява на брака на дъщеря си, но поставя като условие Морозов да не му се мярка пред очите. „Той е твърде пресметлив този твой мъж, гледай – води се война, а той се окопал в тила“.

Братовчед на Светлана потвърджава, че опасенията на Сталин се сбъдват. Многобройната фамилия на Мороз се настанява в дома на младото семейство и започва да тормози Светлана с непрекъснати искания да уредят един или друг на топло местенце. Роднините непрекъснато досаждат със своите искания, постепенно отношенията между съпрузите охладняват. Ражда им се син, който е кръстен на Сталин – Йосиф, който посреща с радост раждането на внука си. Но през 1947 година, по настояване на Светлана, следва развод…