"Не изневерявам на жена си, когато съм в София" - или как преподават в университети

„Не изневерявам на жена си, когато съм в София“ – или как преподават в университети

Не изневерявам на жена си, когато съм в София. Това не е част от реалити или сериал, а част от лекция на проф. Димитър Радев, ректор на Висшето училище по телекомуникации и пощи, към негови студенти. И е показателна за това, какво е качеството на висшето образование не само там, разказва Нина Никодимова. Array

Финансирането на българското висше образование се сдоби с един нов показател – пари за качество. Неговото измерване обаче, базирано на това как студентите се реализират след завършването и какви научни изследвания има университетът, далеч не успява да обхване онова, което действително се случва в университетите ни.

Например празни аудитории по време, когато трябва да има лекции и семинари, защото преподавателят не е дошъл. Изпити, обявени в последната минута, просто защото същият този преподавател изпитва на две места.

Научни „изследвания“, копирани от трудове на други колеги, тъй като у нас за плагиатство никой не съди. Докторанти, работещи основно върху това да подготвят поредния труд на преподавателя си, а не собствените си дисертации. И ред други проблеми, които поставят една голяма въпросителна пред онова, което наричаме качество на висшето образование.

Всъщност срамната тайна на българското висше образование е именно преподаването, за което никой не говори. НАОА – агенцията, която оценява качеството на университетите ни, брои местата в библиотеките и капацитета за брой студенти, но не казва и дума за това как едни и същи преподаватели отчитат като взети рекорден брой учебни часове, в които така и не влизат.

Всъщност никой в университетите ни не се интересува дали преподавателите действително си вземат часовете. Това се случва дори и в университетите, които са на първо място в рейтинговата система.

Бившият ректор на Софийския университет проф. Иван Илчев искаше да въведе електронна карта, с която преподавателите отключват аудиториите и по този начин регистрират присъствието си в тях. Съпротивата на така наречената академична общност спрямо тях бе толкова силна, че така и не станаха факт.

Студенти в магистърска степен разказват, че се срещат с преподавателите си на два пъти – в началото и в края на семестъра. Най-голям е този проблем в малките висши училища, които разчитат на гастролиращи преподаватели.

В същото Висше училище по телекомуникации, за което стана дума в началото, студентите изпратиха писмо до ръководството, в което доста остро говорят за това, как преподавателите им не просто не идват на лекции, а и насрочват изпити в последния момент. Когато пък дойдат на лекции, обикновено пускат тестове на студентите, за да убият времето.

„Защо трябва в часовете да слушаме за любовния живот на преподавателя? Дошли сме тук, за да учим. Не може лектор да изкара първия си час и след това просто да забрави за втория. Защо има преподаватели, които гастролират, идват само за един ден и ние винаги трябва да се съобразяваме с това?“, пишат още младежите. В много от университетите, в които се разчита на идващи отвън преподаватели, лекциите се водят всъщност от асистентите, които нямат подобни правомощия.

Във Военноморското училище във Варна за преподавател по математика е назначен човек, хабилитирал се с труд по … растителна защита. Обяснението – така и не успели да намерят хабилитиран математик.

Ако се провери документацията на университетите, в които преподават едни и същи преподаватели, нерядко става ясно, че те са водили лекции на двете места в един и същи ден. Въпреки че вузовете се намират в различни населени места.

Друг огромен проблем на университетите ни е така нареченият учебен план, който се прави винаги в съответствие с желанията на преподавателите, а не с тези на студентите или с нуждите на трудовия пазар. В плановете обикновено се включват дисциплини, които са необходими на дадения преподавател, за да оформи хорариума си, въпреки че тези знания едва ли са необходими на студентите.

Масова практика е и преподавателите да възлагат проучвания в дипломни работи, които в крайна сметка да обслужат техните дисертации. Драматична е и ситуацията с оригиналността на техните трудове.

Тъй като у нас плагиатство се доказва само по съдебен път, стана масова практика учените ни да си крадат едни от други не само пасажи, а и цели научни трудове. До момента у нас има само един изгонен за плагиатство преподавател – в Техническия университет на София.

На други места тези учени не само са пазени, но и растат в йерархията. Има и парадокс – преподавател в Шуменския университет, уличил свой колега в плагиатство, сам е бил наказан за „уронване на доброто име на университета“.

Сдобилият се с печална слава бивш ректор на Стопанската академия в Свищов Величко Адамов се хабилитира с труд, откраднат от френски икономист, което не му попречи да ръководи висшето училище два мандата. В публичното пространство открито циркулират няколко случая не просто на плагиатство, а и на защита на дисертация с откровено измислени данни.

Една от причините това масово да се случва е възможността човекът, който защитава дисертацията, да избира сам журито си. Така на шуробаджанашки принцип се раздават докторски степени и професорски и доцентски назначения.

Нещо повече – провинциалните университети вечае масово раздават докторски степени на местните си политици. Особен размах в столицата в това отношение има УниБИТ – библиотечният университет, където се хабилитира значителна част от ДАНС. Това е улеснено и от действащия Закон за развитие на академичния състав, приет по времето на Сергей Игнатов, чиято благородна идея в началото бе да даде по-бърза писта за младите преподаватели, за да не чакат с години за докторска степен.

Това обаче се изроди в създаване на над 7000 професори, доценти и доктори за три години, без някои от тях да са помирисвали аудитория. От три години се говори усилено за неговата промяна, но към момента тези текстове отлежават в парламентарната комисия по образованието, което показва, че има доста силно лоби от хора, нежелаещи промените да станат факт.

На фона на всичко това МОН променя начина на финансиране на университетите, като към парите на калпак добавя нов компонент – този за качеството. Проблемът е, че то няма как да бъде измерено. Освен ако МОН и министър Меглена Кунева не са изнамерили някой фокус-мокус.