Човекът е човек, когато търси

Снимка: Wikimedia

Как можем да оценим дали някой живее добре, или не? Ако единственият индикатор за оценка е резюмето ни в LinkedIn, вероятно ще съдим по това дали човекът заема престижна длъжност и има купища отличия. Но от човешка гледна точка тези формални успехи бързо избледняват, пише Оливия Голдхил за Quarz. Array

Независимо от кариерните постижения, в живота на хората, които се движат в йерархията на корпорацията, за която работят, има нещо наистина обезсърчаващо. Никой не е мечтал като дете да бъде професионалист с прилична заплата, чиято единствена цел е да спечели достатъчно, за да си осигури маса в модерен ресторант.

Независимо дали се стремим към нова работа, по-смислена връзка, или личностно просветление, всички ние имаме нужда от нещо повече, за да живеем добре. В интерес на истината, неврологията показва, че самият акт на търсене, а не целите, които осъществяваме, е ключът към личното удовлетворение.

Неврологът Як Панскеп твърди, че от седемте основни инстинкта в човешкия мозък (гняв, страх, паника, мъка, майчина грижа, удоволствие, игра и търсене), най-важен е последният.

По думите му всички бозайници имат изградена система за търсене, в която отговарящият за задоволството хормон допамин се включва в координирането и планирането на дейностите. Това означава, че животните се чувстват добре, когато изследват обкръжаващата ги среда в търсене на нова информация за оцеляването си.

Откритието може да обясни защо лабораторните мишки не спират да преминават през лабиринт с електричество, макар да знаят, че това ще им причини болка.

В книгата си „Афективна неврология“ Панскеп отбелязва, че плъховете не се наслаждават на досега си с електричеството. Според него обаче животните изпитват огромно удоволствие от това да изпълняват собствените си цели. Вместо да търсят физическа награда, в този случай плъховете са мотивирани от самата нужда да търсят.

Желанието на човека да търси придава смисъл на изследванията, според които постигането на основните цели, или дори печалбата от лотарията, не предизвикват дълготрайни промени в нивото ни на щастие. Но инстинктът ни да продължаваме да търсим се оказва от ключово значение, тъй като самият процес носи удоволствие.

Британският професор Еван Томпсън казва, че цяла област във философските науки може да се определи като израз на импулса да търсим. Вместо да търсят философски отговори, а след това и цялостно решение на проблема, Томпсън казва, че много философи биха определили търсенето като самоцел.

Същото важи за изкуството и за много научни дисциплини със спорно практическо приложение.

„Ако сте човек на изкуството винаги ще намирате нови форми за изразяване, нови начини да творите и да общувате. Светът не е фиксиран, променя се постоянно, както се изменят и средствата да изваждаме тези промени на бял свят. Не мисля, че има учен, който смята, че един ден науката ще стигне до края си. Смисълът от нея е да си задаваш въпроси, да откриваш нови устройства и да наблюдаваш света от нов ъгъл. Това е процес с изцяло отворен край“, казва Панскеп.

Вроденото ни желание да търсим означава, че никога не можем да изпитаме усещането, че сме постигнали всяко свое желание. Списъкът със задачи, цели и планове никога няма да бъде завършен. Но фактът, че нямаме всичко, което желаем, е нещото, което прави живота толкова пълноценен.