Това, което Европа построи, не можете да го боядисате

Съветски знамена за Деня на победата, София, 9 май 2016. Снимка: Facebook

Вие за Деня на Европа или за День победы сте? Почти 27 години след промените и 9 години след еврочленството по този въпрос българското общество остава като искърското дефиле – от двете страни на реката, от която по-дълбоко нема.

Array

От една страна трите най-големи града вдигат тържествено европейския флаг, а от друга в същите градове и много други шества „Безсмъртният полк“ с Георгиевски лентички. Този ден е повод за мнозина да разприятелят във Facebook някой „фашист“ или „комунист“.

Пак там, във фейсбук, премиерът Бойко Борисов ни честити Деня на Европа, напомняйки за „стабилността, обединението и мира“ в основата на европейското обединение след Втората световна война. И за големите възможности и подкрепа за развитието на България, за осигуряването на „по-добри условия за живот на населението“, открили се с присъединяването на България към ЕС.

А междувременно Борисов праща офлайн хабер до Москва за Деня на победата – културния министър Вежди Рашидов с два ордена „Златен век“. Двата ордена са за режисьора Никита Михалков и за шефа на Мариинския театър Валери Гергиев. И двамата, впрочем, близки до руския президент Владимир Путин и негови апологети. Гергиев миналата седмица ръководи концерта на Мариинския театър в античния амфитеатър на Палмира, освободена от „Ислямска държава“ от сирийската и руската армии. Един блестящ пиар на Русия и Путин в момент когато сирийски или руски – още не е ясно, изтребители, бомбардираха бежански лагер в северна Сирия.

За 9-те години от еврочленството никоя власт не осъвремени протокола за честването на 9 май. И го честваме така: на думи Ден на Европа, в която сме телом, а на дела День победы с манифестации, защото голяма част от нас духом са в Москва. И Гергьовският парад в България от мнозина се чака като ситна репетиция на Деветомайския в Москва.

За това време никоя власт не сметна за нужно да избистри къде сме ние във въпросната война – няма ги онези над 110 000 войници, с които България воюва срещу Германия, вече окупирана от Русия. В общата памет стоят само онези милиони руски жертви и малката българска роля остава претопена в приноса на страната огромная, чиито жертви оплакваме до ден днешен. Честваме руската версия на един континентален (и световен) празник – 71 години по-късно българска си нямаме.

Защо не ни е еволюирал протоколът? Ами тя е и властта не е. Преди дни премиерът Борисов в едно „ексклузивно“ интервю пред „Пик“ (най-ексклузивното в което беше, че зетят му изглежда има кураж да не му се подчинява) даде и вербално доказателство за извора на управленската си мъдрост.

– Какво ще пожелаете на това дете? В каква България да живее? (въпросът е за внучето му, Бойко младши).
– Ще се вози на метро, ще види какво е построил дядо му – църкви, манастири, магистрали, жп линии, пречиствателни станции, музеи… Ще вика: Ей, не може да боядисате това, което дядо ми е построил. Другото си заминава, а построеното остава.

Това, което Бойко старши „построи“, все пак, да не забравяме, се случи с европейски пари. И метрото, голямата му гордост, и магистралите, и пречиствателните станции, и жп линиите, че дори и църквите и музеите.

Отвъд този ленински материализъм – „видими резултати“, същественото, което е невидимо за очите, както беше казал Екзюпери, загинал във ВСВ около година преди 9 май, тук си остава накриво построено.

Много от българите все така „обичат родината“ и „мразят държавата“, защото държавата не е сградата на „Дондуков 1“, нито на областните администрации. А моделът, културата (духът) на управление, които всепроникват живота в родината: в администрацията, в икономиката, в правораздаването – в ежедневието у нас. Манталитетът #КОЙ, който остава непреходен в прехода. Той оцелява с немалко руска помощ.

#ТОЙ e недосегаемост на властта и всепроникваща корупция, отхранваща и на локално, битово ниво раболепие, кариеризъм, неинициативност, липса на въображение, арогантност и простотия – с ежедневни физически изражения.

И всяка следваща власт успешно измазва тази крива сграда, но отказва да се занимава с реконструкцията. А тъкмо на това строителство се надявахме при влизането в ЕС – другото е видимо, но второстепенно. Но нея Стройко Борисов няма да я пипне, дори с европейски средства. С Праздником!